Неслучилите се промени у човечеството в „Марсиански хроники“ – Рей Бредбъри

1288.max

Почти всички романи и новели на Рей Бредбъри са съставени от куп отделни разкази, обединени около обща тема, понякога герои или място, където се развива действието. И в разказите му има една простота, близка до онази от приказките и детско-юношеската литература. Посланията са лаконично и точно представени, което според мен е двуостър нож. Тъкмо заради тази привичка на Бредбъри все не успявам да открия по-задълбочено разглеждане на поставените проблеми или развитие на героите.

Редица експедиции отлитат в посока Земя – Марс в търсене на неопетнени от човешко присъствие хоризонти. И след поредица неуспешни опити ракетата на малък екип от космонавти успешно се приземява на Червената планета. За да открие тамошното население покосено от неизвестна чума, чийто белези напомнят тези на дребната шарка. Оказва се, че цивилизация, хиляди години по-стара от земната, е обречена от една зараза, срещу която дори най-младите земни жители оцеляват.

Така стартира систематичното преселване на човечеството.

Бредбъри разказва историите на няколко човека, в чиито образи обобщава човечеството. Защото хората не се променят със смяната на средата, ако ще да е и една нова, неизследвана планета. Непознатото оголва най-низшата и страхлива човешка същност. Алчността ражда предприемчивост с дефицит на морал, а вродената ни страст да рушим се възбужда от онова, което не разбираме. В природата ни е заложено животинско желание да воюваме помежду си, целейки да надскочим себе си като унищожим другия. И фактът, че това желание е неподатливо към промяна, съпътства всички истории в „Марсиански хроники”, за да постави, с категоричността на коректор, логичната точка в края на изречението. И след точката остава единствен послеписът, чиято откровеност отеква като зловещо предсказание.

*Какво би представлявало едно ревю за произведение на Бредбъри, без пример за поетичния език на автора:

А всъщност на какво мирише времето? На прах, на часовници и хора. Ами ако поискаш да узнаеш как „звучи“ времето? Като вода, препускаща в тъмна пещера, като плачещи гласове, като прах, който се сипе по капаците на празни кофи за смет, като дъжд. Ако отидеш по-далеч и се запиташ как изглежда времето? То изглежда като сняг, падащ безшумно в тъмна стая, или като някогашен ням филм, в който сто милиарда лица, подобно на новогодишни балончета, падат надолу, надолу и изчезват в нищото.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation