Срещу демонично обсебване или психична болест се бори „Заклинателят” – Уилям Питър Блати

7313941034_b2203712c0_z

Жанрът „Ужаси” си има специфична публика, състояща се от хора, които тръпнат да четат истории за кървящи мозъци, разкъсани сухожилия, блеещи зомбита, озъбени демони и прочие гадории. Оттам и славата на феновете, че са социопати, дебнещи в тъмното, за да ловуват новородени човешки деца.

Но има отделни произведения в жанра, с които и „обикновеният” човек може да му даде възможност.

Блати разказва историята на световноизвестната актриса Крис Макнийл и нейната дъщеря Ригън. Животът на първата се случва на снимачната площадка, а малкото си свободно време посвещава на детето. Ригс е добродушно и невинно дванадесетгодишно момиче, което поставя майка си на пиедестал, има афинитет към комиксите, а напоследък се е заловило да си играе в мазето с една дъска за спиритически сеанси. Липсата на приятели(или нещо друго?) я дарява с мистър Хауди. Отначало той е само безобиден и съвсем въображаем, докато в един миг, явно отегчен от скучните игри, започва да вдига адски шум, а разни окултни книги изчезват от масата в кухнята, за да бъдат открити след седмици на рафта в библиотеката.

Сюжетът е концентриран върху едно събитие, каквото е обсебването, насред което са представени образите. Едни търпят развитие, преминават през катарзиси, докато други се губят в нищетата на страха и отчаянието. Изменчивите и контрастиращи емоции на героите извличаме от техните диалози, които не позволяват на повествованието да се забавя излишно, както би се случило, ако авторът бе избрал да ни представи разсъждения и изтерзани мисли в безброй сухи страници.

До последната част от книгата не е сигурно дали Ригс страда от психично заболяване или е обладана от демон, като догадките на лекарите и свещениците са подплатени от сериозна научна аргументация, която е чист кеф за любителите на психологията и психоанализата.

 „Заклинателят” не е страшна книга. Затова пък е достатъчно зловеща, за да се почувствате така, сякаш стоножка лази под кожата ви, гъделичка сетивата и кара косъмчетата да настръхват.

*В първите 200 страници образът на иконома Карл се усеща като запълващ. Клиширано изграден, Блати го вмъква само където му е нужен и го ползва по строго определено предназначение, затова и придадените му емоции не звучат искрено. Към края на книгата историята му донякъде се изяснява, но лично мен ме остави с противоречи чувства.

Ревю в „Книголандия“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation