Непозволената свобода и „Непорочните самоубийства“ – Джефри Юдженидис

161313_b

Ние, мъжете, нищо не знаем за жените.

И Джефри Юдженидис разсъблича незнанието ни, като безпощадно руши идеализираната Америка, излязла от телевизията и рекламите, представяйки суровия и скапан живот в предградията. Където човещината е недодялана, ръбата, а нередностите на ежедневието са ни близки.

Действителността е зловещата фигура зад самоубийството на пет невръстни момичета, хвърляща няколко сенки върху него. Сянката на неосъществените копнежи, на непозволената свобода, на изключеното щастие. Всички те – изродени от образа на деспотичната майка.

А сега стига със сюжета.

Стилът на Юдженидис ми дойде малко тромав отначало. Пряката реч е съкратена и случващото се буквално бива разказано от главния герой, но с това се свиква след първите двайсетина-трийсет страници.

В тази книга открих най-краткото и точно описание на момче в юношеска възраст, което е хлътнало. Плавно преминаване от първоначалното съзнаване на чувствата, през изчервяването и омекващите колене, всеки път, когато се размине с момичето си в училищния коридор. Детайлите в които вижда дрехите, косата и пъпките по лицето й. Буцата в гърлото, забраняваща му да я заговори и невъзможността да отмести поглед от контурите й по време на час. Признавам, че дори само заради тези страници книгата си заслужаваше.

Но има и още, разбира се. Любимата ми от петте сестри спокойно поема към саморазрушението. Тъкмо чрез нея Юдженидис описва характерните на детския темперамент жестокост и безразличие към себе си.

Прозренията на момчетата, чиито спомени оформят разказа, звучат точно толкова наивно, колкото в двата ми любими цитата:

Беше вълнуващо да разберем, че сестрите Лисбън знаят имената ни, че деликатните им гласни струни са произнасяли сричките им и че тези звуци означават нещо в живота им.

Разбрахме, че момичетата са наши близначки, че всички съществуваме в пространството като животни с еднакви кожи и че те знаят всичко за нас, докато ние изобщо не можем да ги проумеем. Накрая научихме, че момичетата всъщност са дегизирани жени, че те разбират любовта и дори смъртта, и че нашата задача е просто да вдигаме шума, който явно ги очароваше.

Това е то, ние, мъжете, нищо не знаем за жените!

Други ревюта:

Любимото ми, заради което си взех книгата, на Мила

Където ходя, когато искам да летя с книгите

Изчерпателно ревю, при големия Книгозавър

Слънцето зове!

Супата на Кафка

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation