В началото бе Мухата, „Вечната муха“ – Георги Господинов, Никола Тороманов

big-Tit

И мухата отлетя на пътешествие по страниците на графичния роман, за да отличи обективната история на света от преиначената в ума на самовлюбения и себичен човек. Свят, в който Фицджералд е написал „Нежна е мухата”, Толстой – „Муха и мир”, Хемингуей разказва за „Старецът и мухата”, а фундаменталният въпрос, който стои насреща Дарвин, звучи така:

„… не е ли цялата човешка еволюция – еволюция на начините да убиеш… муха.”

Прочитът на този, тъй наречен „Трагикомикс”, ми се случи за час време, като повече от половината премина в разглеждане на детайлните илюстрации, рисувани през погледа на най-разпространеното насекомо на Земята, „съвършеният домашен воайор”.

Без „Естествен роман”, иронията на „Вечната муха” нямаше да ми е позната, още по-малко пък щеше да ме вълнува, затова първо прочетете него. И тук акцентът пада върху екскрементите, тоалетния хумор и жуженето, а социализмът не служи за фон на действието. Жуженето на мухите е навсякъде около нас, по всяко време. Тъкмо затова ние не го чуваме. Казано по друг начин – жуженето на мухите е естествено, толкова естествено, че има възможността безцеремонно да дирижира настоящето. Мухата е „невидимият анархист”. Тя е „толкова всекидневна, анонимна и тленна, че спокойно може да бъде взета за вечна, защото какво друго е вечността, освен всекидневие, анонимност и тлен.”

Особено смешен е финалът, където образът на Бог е нарисуван във формата на пирамида с око, а Ной е представен като пияница и нехранимайко. И Мухата, вместо някакъв си гълъб, донася курешка на Ной. Без излишен кич и вкус на сладникава фикция.

fly2

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation