Защо пък „Кравата е самотно животно“ – Давид Албахари

kravata-e-samotno-zhivotno

При последното си гостуване в България, Етгар Керет разказа история, която ми помогна да захвърля глупавото схващане, което с математическа последователност ни повтаряха в училище, че всичко в литературата трябва да се тълкува и е задължително да се обясни с думи. Керет разказваше за летище, някъде из Азия, където млади хора раздавали листчета хартия със записани кратки стихчета на тях. И писателят сподели, че за него това е поезията. Усещане. Вземаш си листче, прочиташ го, смачкваш и изхвърляш. Толкова е просто. Малко вероятно е да запомниш написаното, но чувството остава. След това и аз започнах да чета поезия, а също така се влюбих в кратките разкази.

Въздействието на микроразказите на Давид Албахари е подобно. По половин, най-много една страница, те са само тръпка, мимолетен носталгичен спомен, капка меланхолия. Мисълта започва и в един момент увисва във въздуха, където се оставя да бъде уловена от читателя, който сам да я моделира според гъвкавостта на въображението си. Много вълнуващо!

Разказът „Маса” се състои само в едно изречение, но може да е едновременно ужасяваща история на сериен убиец, семейна сага, натъпкана с черен хумор или пък фантастика, в която главният герой открива, че извънземните не използват лъжици:

От всички предмети на масата само един не е остър

Заради краткостта на описаните случки, в тях има много неизвестни, затова се получават чудесни страхотии, както е при „Идването на нощта”:

Момчето трепери пред идването на нощта. Шумовете, които чува когато падне мрак, без съмнение са причинени от копаене на тунел към стаята му. Момчето няма представа кои са и откъде идват, но ако се съди по силата на достигащите до него звуци, остава им съвсем малко. Момчето знае, че ще се появят най-много до две-три нощи, както е наясно и за мястото под масата, където паркетът леко ще се надига чак докато не зърне проблясващите непознати очи. Опитва се да обясни на родителите си, но те само махват с ръка и заявяват, че е голям за такива щуротии. Ще им покажа аз на тях щуротии, шепне гневно момчето, ще видят те кой е голям и кой – малък. И когато паркетът под масата започва да се надига, вече не усеща страх, а ликуване.

Безспорно любимият ми е „Глас”:

Вечер, докато сенките растат, расте и страхът на момчето, увеличава се въпреки гласа, който долита изпод леглото и повтаря непрекъснато: „Не се бой, момче, не си сам, изобщо не си сам

Има няколко блестящи, по мое мнение, фрагмента, които изпъкват. Например „Ненаписан разказ”:

От всички разкази, които не съм написал, най-охотно си припомням онзи, в който младеж и девойка седят на пейка в парка, държат се за ръцете и мълчат. Нищо друго не се случва в този разказ; всичко се състои в съвършенството на тишината. Моето усилие като писател трябваше да се съсредоточи върху описанието на това съвършенство, по-точно – върху съвършеното описание на съвършенството, защото никакво друго не би имало смисъл. Тишината съдържа всичко – и тяхното минало, и тяхното бъдеще, дните, прекарани в оскъдица, дните на изобилие, топлината на общата възглавница, тежкото раждане, срещите и разделите, както и бавното отдалечаване, и къщата в края на града, където мракът е по-гъст, и цветята в лехата под прозореца, и въжето, с което се обесва младежът, когато започва войната, и нейния плач, ноктите, с които издира лицето си, и думите, несигурни и изплъзващи се, когато се опитва да обясни на детето онова, което не успява да разтълкува дори на себе си: тишината – зародиш на всичко около нас. Детето я гледа и мълчи.

Толкова за Албахари. Не искам да обременявам с излишни мъдрувания, защото той е достатъчно красноречив и бих се радвал да си побъбря с някой, който вече е прочел разказите, за да ми сподели своята гледна точка.

Завършвам с парадоксалната „Бързина”:

Бърз съм, не отричам. Но каква полза?

Всяка сутрин, щом се събудя си представям разстоянията, които бих могъл да измина и които накрая биха ме върнали на същото място, и просто не ми се става.

Или когато застана пред огледалото. Все още не съм видял в отражението цялото си лице.

Светът може да съществува само в мен. Което е извън мен, не е мое.

Ако бях по-бърз, нямаше да знам, че ме има.

3 Thoughts on “Защо пък „Кравата е самотно животно“ – Давид Албахари

  1. Деса on 14.09.2013 at 9:17 said:

    „Ненаписан разказ“ и на мен ми беше сред любимите. Пробвай Ищван Йоркен някой път, има страшни попадения 🙂

    • Ищван Йоркен и неговите „Едноминутни новели“ съм си ги заплюл отдавна, да видим кога ще си ги и взема 🙂

  2. Pingback: Давид Албахари (1948 г. – ) | MEDIA MARKETING

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation