„Има крокодили в морето“ – Фабио Джеда и Енаятолах Акбари

13743

„Има крокодили в морето” щеше да е вълнуващ детско-юношески роман, ако не бе с подзаглавие „Истинската история на Енаятолах Акбари”.

Историята на малкия афганистански бежанец, растящ в ръцете на несгоди и премеждия, преминавайки през различни държави, щеше да е шеметно приключение, но фактът, че Енаятолах е преживял всичко, събрано между кориците, превръща книгата в автентичен разказ-откровение, лишен от сантименти.

Още в първите страници разказвачът е така спокоен и умерен, сякаш да си десетгодишен, толкова дребен, че можеш да се побереш в контурите на цифрата 1, и да търсиш подслон в неизвестна страна, сред хаоса на стотици непознати, е съвсем в реда на нещата. И тъкмо защото главният герой не съди никого, а просто споделя, историята му ме накара да се срамувам от сее си. Защото си спомних, че когато аз бях десетгодишен(с Енаятолах сме на почти еднаква възраст) имах всичко необходимо за едно щастливо детство, но, например, мрънках да си имам телевизионна игра. В същото това време той е работел къртовски в най-мизерните условия на строеж в Иран. И неизменно се запитах с какво съм заслужил всичко това и защо съм се родил тук, а той – там.

Тъкмо затова „Има крокодили в морето”, макар да е подходяща за деца, трябва да се прочете от моето поколение, което израсна разглезено в мързеливото време на компютрите, вярвам, че ще може да ни направи малко по-съпричастни. За всички нас, които ежедневно споделяме своята драма(обикновено състояща се в прост фарс) и смешната трагедия на несподелените си любови в социалните мрежи, тази история поставя няколко неудобни въпроса. И то толкова откровено, та да се жигосат в сърцето и избистрят в ума.

Страшната и горчива история на момче, избягало от Афганистан, където властва пагубното влияние на безумен и жесток фанатизъм. А самото бягство е съпътствано от непосилно тежки премеждия, където подхлъзнеш ли се, изправяне няма. А злобата и необяснимата омраза на срещнатите по пътя хора толкова мощно контрастира с няколкото добри човека, появяващи се в края на разказа му, че едва повярвах в съществуването им. И след като последните редове се изнизаха пред погледа ми се замислих за стотиците и хиляди, също като мен и теб, чиито животи обаче остават неосъществени там, на Изток. Странно, че вярата ми в доброто не се е разклатила, а се е засилила, което май е била и една от целите на Енаятолах и Фабио.

Любимата ми извадка от книгата:

На това сега много държа, Фабио.

На кое?

На това да поясня, че афганистанец и талибан не е едно и също. Искам хората да го знаят. Тези, които разстреляха учителя ни – знаеш ли от колко различни националности бяха?

Не. От колко?

Казах, двайсетина бяха талибаните, които пристигнаха с джипове в училището, нали? Ами чак от двайсет различни националности не бяха, но почти. Някои от тях говореха различни езици и дори не се разбираха помежду си. Пакистан, Сенегал, Мароко, Египет. Много хора мислят, че талибаните са афганистанци, Фабио, но това въобще не е така. Разбира се, че сред тях има и афганистанци, но не само: талибаните са всъщност сбирщина от невежи от цял свят, които забраняват на децата да учат, понеже ги е страх децата да не осъзнаят, че онова, което те вършат, го вършат не в името на Господ, както твърдят, а в името на собствените си разбирания.

Други ревюта:
Ламота

Габи в „АзЧета“

Левитация

Книголандия

Библиотеката

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation