„Селцето“ – Кир Буличов

kbselceto3

Кир Буличов ме върна в най-наивната детска възраст, когато бях неспособен да „предвидя“ предстоящото в една книга и сляпо се доверявах на автора й. Тогава вярвах, че всички писатели са с нещо повече от обикновени хора.

Космическият кораб „Полюс“ се разбива на непозната и негостоприемна планета. Свят, където годината трае приблизително хиляда земни дни, от които шестстотин са сковани от снегове и лед, а лятото е мимолетно. Малкото оцелели успяват да се доберат до подходящо място и устрояват Селцето. Непрестанно ръчкани от неволята и жестоките условия на планетата, хората започват да се връщат към първичните си навици, научават се да ловуват и постепенно активират първобитните правила на племето. Но за шестнайсет години, макар и приспособяващи се, възрастните все пак пазят надеждата, че ще изпратят малка група младежи, които старателно биват обучени, за да поправят връзката на „Полюс“ и да изпратят съобщение в открития Космос.

Подобно на „Зора“, „Селцето“ не е юнашка фантастика, защото липсват свръхтехнологични пушки с екстравагантни имена. Атракцията тук е самобитната атмосфера и детайлите около природата на безименната планета. Животни с учудващ брой крака и възмутително изпилени зъби; невидими насекоми, чиито ухапвания развиват бяс у жертвата и хищни цветя с шарена окраска. На такъв фон Буличов представя и своите герои.

Основният конфликт е между Олег (ученият, на чийто плещи тежи надеждата за спасение) и Дик (ловецът, отговарящ за възможността Селцето да продължи съществуването си). Изолираното малко общество е пълнокръвно и конфронтацията постоянно обикаля около оградата, но сблъсъците между останалите герои се решават най-вече от липсата на избор. И всички трябва да превъзмогнат себе си, наред със своето его, защото са принудени да съжителстват заедно.

Вълнуващ е подходът на автора към описанията. Липсваща ръка или няколко пръста, а понякога и дълбоки драскотини отвеждат към болезнени спомени у героя за сблъсък с уродливите създания на планетата. Тъкмо това внимание към детайлите избистря действието, което, макар и доста бавно, напомня на филмова лента.

Единственият ми проблем е с думата „много“. Не съм седял да го търся, но подобни описания са недопустими: „Тя е много красива“; „много болезнено го преживя“; „много страшно“ и прочие. Не знам дали е авторова липса на въображение или преводаческа грешка, но със сигурност много дразнеше.

„Човечеството беше достигнало звездите, цареше всеобщо благополучие, хората можеха да пътешестват във времето и да покоряват нови галактики, но тте си остава същите, каквито са били преди хиляда години. Дори най-хуманният и талантлив човек се бои от смъртта и се стреми към любовта. Едни ще жадуват слава, други – спокойствие, хората ще си избират приятели и спътници в живота, но ще срещат врагове и съперници – идеалният човек и идеалното общество, за щастие, не могат да съществуват, иначе човечеството би застинало в нирвана и би загинало в сладостна неподвижност. Затова в Космоса трябва да властва закон, измислен от хората, недостатъчно съвършен, способен да доведе до грешки, но единен за всички и ненарушим.“

Още ревюта: Книголандия и Тъмният ъгъл

2 Thoughts on “„Селцето“ – Кир Буличов

  1. felipe on 23.10.2013 at 17:48 said:

    „Проходът “ се нарича повестта,а не „Селцето“.

    • А ревюто е за романа „Селцето“, който е доразвит от повестта, за която споменавате и която е превеждана в България в сборника „Среща с Медуза“ (1983г.)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation