Пътуване към миналото и самотата с „Нощен влак за Вавилон“ – Рей Бредбъри

354.max

Ех, Бредбъри, Бредбъри…

Често споменавам името му по различни поводи. Дали ще го цитирам, ще го спомена в контекста на най-добрите фантасти и разказвачи или ще препоръчам някое от десетките интервюта, където с детски плам говори за очарованието на библиотеките и страстта към писането. Понякога подчертавам името му, за да се знае, че ми е толкова любим.

И след като ви направих съпричастни към своя патос, признавам, че „Нощен влак за Вавилон” бе, ако не разочарование, то недостатъчно добра.

Бредбъри като че е създал всичките си герои, тикнал ги е в малка стая с бели стени, на чиято врата пише „Измерения на самотата”, дал им е разноцветни маркери и ги е оставил да драскат по стените своите истории. Без значение дали са щури деца („Най-високият клон на дървото”), тийнейджъри („Разделена къща”), носталгични възрастни („Краят на лятото”) или изкуфели старци („Фи фай фо фум”, „Огледалото”), шантавите герои търсят компромисен начин да  влязат във връзка с околните.

Естествено, чудовища и призраци не липсват, а стилът на Бредбъри се усеща във всяка история и тъкмо пъстрата му поетичност ме задържа до края.

„Но такъв е животът, нали? Веднъж е топъл и мил, а в следващия миг се оглеждам и ме няма”

Първите две („Нощен влак за Вавилон” и „Кой ще получи лъва, ако убият „МГМ”?) бяха толкова разочароващи, че се върнах на корицата, за да се уверя, че не съм издърпал друга книга от лавицата. Затова пък следващите („Здравей, трябва да си вървя” и „Разделена къща”) съпоставяха живота и смъртта по вълнуващо нетипичен начин и си останаха най-приятните разкази за мен.

Имаше истории, които до няколко дни ще съм забравил, просто защото не казваха нищо, а не бяха и особено интересни. Гледам съдържанието, отворено пред себе си и мисля, че в началото, средата и края има по 2-3 добри разказа. Като торта със сметана и шоколад (любимата ми), където сметаната и шоколадът са само отгоре и в сърцевината, докато останалото са влажни, безвкусни блатове.

„Нощен влак за Вавилон” е третата и последна книга от сборника „Избрано”, който със сигурност си заслужава, ако не заради разказите, то защото невероятните „Марсиански хроники” и забавно-шеметната „Дървото на Вси светии” показват част от най-хубавото на Бредбъри.

„Разбира се, че не го бях познал. Кой би познал някого далеч от неговия щанд, бюро, автомобил, пиано или там, където някой стои, седи, продава, приказва или доставя? Монтьора без омазнения му гащеризон, адвоката без раирания му костюм и пъстрата му риза, стриптийзьорката без корсета и минималните й бикини – всички, всички непознати и много обидчиви! Всички ние очакваме, че където и да идем и както и да се облечем, незабавно ще ни познаят. Крачим край брега в далечни страни като дегизирани величия и викаме: „Аз се завърнах!”.

И забавната песен от „Жената е краткотраен пикник”:

„Че Моли си беше навита мома.

Отишла със Хулихън вечер сама

До старото блато, до старото блато

И радостно писнала щом и докато

Й смъквал най-долната фуста

Изтръпнал от чувства.

Но щом й я смъкнал и блатото – хоп!

– Й станало леден безименен гроб.

Закрякали патки и даже свинята

Сълзи християнски проляла горката”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation