За чадърите, самотата и букетите от скоби на Джеръм Дейвид Селинджър

RV-AB313A_SALIN_G_20110121003629

Никога нямаше да се наема да пиша този текст, мамка му!

Когато отпускам каишката на мисълта си, позволявайки й да се разходи в градинката „Защо не пишеш за Селинджър”, винаги го правя с усмивка. Но моята драгоценна мисъл, с присъщите й арогантност, остър сарказъм и неприкрита омраза (към мен самия (което обяснява и честите ми състояния на депресия)) се стрелва обратно в главата ми, причинявайки главоболие, разкривяване на лицевите мускули, а ако е имала възможността да се засили повечко – нередовен стомах.

Затова си падам по твърдението, че Джеръм Дейвид Селинджър е сред малкото писатели, които са ме затрогвали, разплаквали, с които съм се смял на глас, предизвиквали са моето най-искрено озадачение и непресторено нещастие… защото за да изкажа това твърдение няма нужда да се замислям, то просто има тежестта на неоспорим факт. О, моля, не ми казвайте, че фактите не тежат, защото те трябва да са в нечия глава, за да са състоятелни, иначе са едното нищо. И тъй като аз тежа немалко, макар да не се числя към едрите представители на своя вид, то фактът си тежи на мястото.

Джеръм Дейвид Селинджър. Толкова звучно име, че понякога, в най-неподходящи моменти, го изстрелвам гласно, колкото да си доставя мимолетно удоволствие. Но преди да ме посочите с пръст и да ме наречете перверзник, настоявам да дочетете този текст, все пак.

6d2532a6e2c5febfbe00802648ca098d

Прочетох „Спасителят в ръжта”, когато бях на 16 и продължавам да вярвам, че това е точната цифра, отговаряща на съответната възраст, подходяща за запознанство с Холдън Колфийлд. Ако сте я надрастнали, то най-вероятно ще набедите един от любимите ми бунтари с някой смотан епитет, какъвто е например „мрънкало”. Защото безвъзвратно ще е отминал моментът, когато сте щели да се отъждествите с неговата дръзка и неутешима натура. Тъй де, „Спасителят в ръжта” неслучайно е култова книга. Можете да я отричате колкото си щете, Холдън все пак ще ви мисли за “phony”. Ако пък си носите шапките, без да ви пука, вярвате, че хората все ви прецакват работите и не сте сигурни точно какво имате предвид, но го имате предвид, то позволете ми да ви потупам приятелски по рамото и да продължим нататък.

Четири години по-късно преоткрих Селинджър. В „Девет разказа” и повестите за семейство Глас той е различен, но очарованието му не пада и на йота. „Девет разказа” не само са шлифовани до последната точка истории, с дишащи герои и неочаквани завръзки/обрати, но са също така и безпогрешни „уроци” по писане. Където и сериозните твърдения са поднесени с мъничко ирония и сарказъм, а изреченията, дори извадени от контекста на разказите, неотменно вдъхновяват с безупречната си подредба и пъстрота на думите.

О, да, Селинджър провокира въображението както малко други писатели съумяват.

Непосилен съм да устоя на желанието да споделя част от диалог, който сякаш не оценява особено моето обожание. Затова пък е от любимия ми разказ „В навечерието на войната с ескимосите”:

— Защо смятате, че Джоуън е сноб?

— Защо? Защото си е такава, майка й стара. Откъде да знам защо?

— Да, но имате ли причини да говорите така?

Той се обърна уморено към нея.

— Слушай, писал съм й осем писма. Осем. А тя не отговори нито на едно.

Джини се подвоуми.

— Може пък да е била заета.

— Да, да, заета. Знам колко е заета, мамка му, ако не знам.

— Защо трябва да псувате толкова? — попита Джини.

— Ей, вярно, много псувам, мамка му.

Джини се засмя.

— От колко време я познавате все пак? — попита тя.

— Достатъчно дълго.

— Добре, но обаждали ли сте се някога по телефона или нещо… Искам да кажа, не сте ли й се обаждали по телефона?

— Не.

— Боже мой, че щом не сте говорили дори по телефона или…

— Това не беше възможно, ей богу!

— Защо?

— Защото не бях в Ню Йорк.

— А! А къде бяхте?

— Кой, аз ли? В Охайо.

— Сигурно сте учили в колеж там?

— Нищо подобно. Зарязах го.

— Тогава сте служил в армията.

— Не позна. — С ръката, в която държеше цигарата, той се потупа по лявата страна на гърдите. — Разхлопана ми е табакерата — обясни той.

— Искате да кажете сърцето? — попита Джини. — Какво му е?

— Знам ли какво му е, мамка му! Като дете имах ревматизъм. Понякога…

— Тогава не трябва ли да спрете пушенето? Искам да кажа, не е ли вредно да пушите? Докторът каза на моя…

— Докторите говорят сума глупости.

Джини прекрати за малко огъня. Но съвсем за малко.

— Какво сте правили в Охайо.

— Аз ли? Работех в една самолетна фабрика, мамка й.

— Наистина ли? — каза Джини. — Харесваше ли ви работата?

— Харесваше ли ви работата? — имитира я той. — Аз съм влюбен в тази работа. Обожавам самолетите! Знаменито нещо са те.

Джини дотолкова се беше увлякла вече в разговора, че не се почувства обидена.

— Колко време работихте там? В самолетната фабрика.

— Де да знам? Кажи-речи трийсет и седем месеца. — Той стана и отиде до прозореца. Погледна надолу към улицата. — Погледнете ги — каза той. — Какви кретени!

— Кои?

— Знам ли? Всички.

И така стигаме до семейство Глас. Това толкова обикновено семейство, събрало седем необикновени деца. Където прозорливостта и геният на всеки от тях са пропорционални на неговата самота. Всеки със себе си, смахнат, объркан, неразбран от другите, приятно разсеян и дистанциран. Положително съм луд по Сиймор, който в „По-горе билото, майстори” и „Сиймор, запознаване” е представен като, както Кремена го определи, „присъстващо-липсващ”. Изумително е как и в двете повести, простиращи се на около сто страници, главният герой, за когото всички говорят, действително не се появява дори в едно изречение. Колко нетипично и харизматично само, нали? Е, в „Сиймор, запознаване” Селинджър (умишлено) зарязва типичната структура на разказа и в един момент дори подарява на своя читател „букет от рано-рано разцъфнали скоби: (((()))).”

За първи път от няколко минути насам погледнах дребното старче с незапалената пура. Това бавене очевидно никак не го тревожеше. Той изглежда си бе установил строго определена норма на поведение, когато седи на задната седалка на кола — независимо дали колата е в движение, спряла или пък (човек и това би помислил) излита от някой мост в реката. Удивително проста система: само седиш съвършено изправен, поддържащ разстояние от осем пръста между цилиндъра и тавана на колата и гледаш строго и неизменно към предното стъкло. И ако Смъртта, — а тя вероятно през цялото време седеше на капака на мотора, — ако Смъртта по някакво чудо влезе през стъклото и те повика, просто ставаш и тръгваш с нея — строг, но спокоен. Не е изключено да вземеш и пурата със себе си, особено ако е хаванска.

Във „Франи” и „Зуи” настроението, присъстващо и в „Девет разказа“, е най-осезаемо и героите непринудено го акцентират в разговорите си. Смазващото влияние на големия град върху техния личен свят, където всеки следващ срещнат прилича по безличието си на някой друг. Чувството за консумеризъм, който макар и косвено, все пак достига всички. И вкусът, усещането към красивото, присъщо на Франи и Зуи, съотнесен към литературата, изобразителното изкуство, природата или театъра, остават неразбрани. Сякаш удоволствието от споделянето и удоволствието от изкуствата са в противоречие и не могат да съществуват заедно.

— Всичко, което зная, е, че ако си поет, ще създадеш нещо красиво. Разбираш ли, трябва да ти остане нещо красиво, след като слезеш от страницата и изобщо. А тези, за които говориш, не ти оставят дори едно-едничко красиво нещо. Всичко, което правят, поне малко по-свестните от тях, е да проникнат по някакъв начин в главата ти и там оставят нещо, но все едно — и да проникнат, и да ти оставят нещо, то е просто защото знаят как, а това не значи, че е стихотворение, боже мой. Може би това са просто някакви страхотно впечатляващи синтактични фокуси, изпражнения някакви…

Не претендирам, че разбирам Селинджър и наистина никога нямаше да седна да напиша този текст, мамка му!

Но пък днес Мила има рожден ден и преди нищожен брой дни сама ме подсети какъв би бил удачният подарък. Пък аз седнах, постарах се да щриховам това, което харесвам и което Джеръм Дейвид Селинджър моделира в главата ми, и добавих непоносимото си чувство за хумор. Мила, честит празник! Страхотен човек и приятел си, както и книжен блогър с вкус (и блог) за завиждане. Желая ти безсмъртие!

b693800ca9068f440ae19f63a209e207

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation