„Три“ – Петър Чухов

big-3[1]

Никога преди не съм писал за поезия, по какъвто и да е повод, без значение от формата. Дори в училище го правех с неохота, често пъти запълвайки страниците на някоя домашна с клишета от учебника. Просто поезията и драматургията са две изкуства, към които редовно се опирам, почувствам ли, че изпадам в меланхолични настроения, не толкова като терапия, колкото за да потъна съвсем… което си е своеобразна терапия.

„Три” на Петър Чухов обаче прочетох преди седмица и оттогава някои от стиховете неотлъчно стоят по ръба на мисълта ми, а аз съм неспособен да ги бутна.

Някои страници са метафори, които последният ред разплита, докато на други присъстват лаконично съшити символи. Харесва ми способността на Чухов да пременя клишетата, поставяйки ги в подходящи думи. Както и начинът, по който пише за любовта. Не само влюбването, с неговите несъответствия, но и семейната, приятелската обич. Любовта към случаен непознат, чието присъствие или поглед успяват за кратко да отменят мислите ти:

 

Единична стая

Взех си ключа –

с масивна плочка,

хладна като усмивката

на момичето от рецепцията.

 

Усамотих се пред асансьора.

Гледах как светват

и гаснат етажите,

сякаш някой

брои наум.

 

Тя застана до мен –

със спящо бебе,

милваше грозното му лице

и навярно си мислеше за баща му.

 

После тихо звънна камбанка,

с жената влязохме – като в църква –

и докато летяхме нагоре, в огледалото

виждах

едно семейство.

 

Има нещо очарователно и парадоксално в това да прочетеш за изтощителната сила на времето едва в няколко реда. А страница-две по-късно да си представиш жизнеутвърждаващата картина, където дете рисува бременна жена.

 

***

Обикаля

между стените на стаята

берлинската

китайската

тази на плача

не вижда прозорец

нито врата

накрая все пак се връща при онази

на която виси

стенният часовник

на дядо му

 

Урок по рисуване

 

Детето нарисува

портрет

на бременна жена

и го озаглави

натюрморт с майка

Сянката на смъртта също попада между редовете и винаги се представя с достойна студенина. В едни стихове е окончателна, в други търсена. Веднъж я съпътства носталгия, друг път известен нихилизъм, но думите неотменно са добре премерени и четени внимателно, едва ли могат да оставят човек безучастен.

 

Съседът

Разбрах

че има чувство за хумор

чак когато видях

снимката на некролога му

стоеше усмихнат

с лопата на гроба си

и явно изгаряше от желание

за работа

 

Преодоляване на разстоянията

 

Харесвам походката

на дървото

то е доверило движението

на сянката си

денем и нощем върви

спира само

да изчака преминаването

на някой влак

сега е новолуние

дървото спи

прегърнало светлинните си

годишни кръгове

бавно се приближавам

изведнъж то скача и хуква

пред фаровете

на колата ми

Не мисля, че има много утеха в „Три” и това ми харесва. Сякаш изобилства тихата, умислена и разпиляна тъга. Поглъщаща, но в определен аспект и смиряваща. „Думи, думи, думи” (по Хамлет). Объркващи, търсещи, контрастиращи една с друга, безочливо спокойни и удобно настаняващи се в ума. Използвани по най-доброто предназначение, което познавам – да вдъхновяват.

 

Кой знае

Ти

която никога не ще узнаеш

как се чувства

грозната жена

която никога не ще узнае

как се чувства

красивата жена

която никога не ще узнае

как се чувства той

любовникът на грозната

съпругът на красивата

или обратното

или обратния

или обратната

която никога не ще узнае

кой е любовникът на грозната

съпругът на красивата

и кой

съм аз

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation