„Изведнъж на вратата се чука“ – Етгар Керет

63370_827573520593148_462646522_n

Какъв странен Керет само!

Но не странен спрямо други писатели, а спрямо себе си, което си е доста… о, моля Ви, не си отивайте!

Разказите в този сборник оставят усещане за премереност, далеч по-кротки са от меланхоличните изтрещявания в „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“, по-топъл е от „Момичето на хладилника“ и изостава по шантавост от „Асамтой“.

Великолепното начало е белязано от „Изведнъж на вратата се чука“, който е своеобразен урок по писане и разказване. Може би най-подходящата история, с която да поканите Керет в главата си.

„Да дръпнеш цип“ неоспоримо ми е любим, не заради дръпването, а заради начина, по който променя света ти, но смятам, че най-хубавите страници в сборника не са отредени точно за историите, а за мислите под формата на разкази. В „Какво носим в джобовете си“, например, цената на проста пощенска марка се сравнява с тази на една усмивка, докато „Разказ номер едно“ е най-съвършеният разказ в летописите на разказването.

Типично за Керет е, че не разсъждава многопластово и дълбокомислено върху темите, които поставя (търсенето на утеха в паралелни вселени; прецаканата карма и иронията на прераждането; пропуснатият живот, безусловната и поглъщаща самота; проницателният поглед зад детските очи). Той ги опипва, гали, играе си с тях, подхвърля ги, на някои цапва по един, а други оставя да се реят свободно в средата на случващото се. Това е следствие от способността (породена от въображението… не, няма да започвам!) на израелския писател да разчупва и огъва формата на краткия разказ.

А последното изречение е и своеобразна формулировка на причината да си падам толкова по него. (По писателя, де, не по изречението).

Преливането от разказ в разказ, от цинична метафора за самотата в нежно описание на женския език и неговата значимост за мъжкото битие, рядко ми се е струвало толкова естествено“

„Нали ти е познато чувството на пустота, което те изпълва секунда след като се изпразниш? Не когато си с любим човек, а просто с кое да е момиче или след като си удариш чекия. Сещаш ли се? Ето това ме плаши: да погледна в себе си и да открия пустота. Не обикновена пустота, а такава, която тотално те побърква, не знам как точно да я нарека…“

из „Джоузеф“

“Езикът на жена ми е мек и приятен. Езикът й е най-доброто място за пребиваване на целия свят. Да беше малко по-широк и дълъг, направо щях да се преселя върху него завинаги. Бих се завивал с този език, бих бил пълнежът в нейното руло, месцето в нейното суши.

Да ви кажа, като се замисля за езика от първата ми целувка и езика, с който имам вземане-даване сега, спокойно мога да заявя, че съм постигнал нещо в живота си“

из „Издигане“

Случките тук не се помнят толкова дълго, колкото чувството от историята, в която си се припознал или усещането, че си се влюбил в няколко думи, подредени по „твоя“ начин. Или толкова те е подразнил някой завършек, че ти се ще да го откриеш тоя писател и най-малкото да го ритнеш. Затова си мисля, че Етгар Керет заслужава да бъде четен.

2 Thoughts on “„Изведнъж на вратата се чука“ – Етгар Керет

  1. Nikola s mazola on 11.05.2014 at 13:09 said:

    Thank you mate 🙂

  2. Pingback: Ако „Изведнъж на вратата се чука“, ще пуснеш ли Керет вътре? | Аз чета

Вашият отговор на Nikola s mazola Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation