„Тук няма място за старци“ – Кормак Маккарти

642060_b

„Тук няма място за старци” е трилър, който скъсва всички клишета на жанра и застрелва посредствеността в челото. А Кормак Маккарти просто не спира да изумява.

Мос е мъж на около трийсетгодишна възраст, ветеран от войната във Виетнам и понастоящем ободряващ дните си с лов на животни.

Шерифът Бел е човек от друго време, неспособен да се нарисува в непрестанно изменящата се и преситена от мрачни тонове картина на „модерния” свят. С думите и тихата неутешимост на Бел започва всяка следваща част от историята.

Чигур е маниакален убиец.

Това са трите великолепно поставени и разгърнати по протежението на двеста и шейсет страници образа. А въпросът, който бива подхвърлен свободно между редовете, за да цопне в ума, като монета в кладенец, звучи така:

Как човек определя реда, по който да се откаже от живота си?

И всеки герой в книгата се пита същото на различен етап от съществуването си (най-често този етап зависи от настъпването на срещата с Чигур).

Характерни за Маккарти са възхитително естествените диалози, съшити с търсене на някакъв ред, на първопричина за съдбата и съпътстващите я кризи, на смисъл за смъртта и вече отминалото време.

Въпросът не е в това да знаеш къде си. А да си мислиш, че си стигнал там, оставяйки всичко предишно зад гърба си. Да вземем например твоите планове да започнеш наново. Или пък плановете на когото и да било. Човек никога не започва наново. Това имам предвид. Всяка стъпка, която правиш, е завинаги. И ти не можеш да я зачеркнеш. Не можеш да зачеркнеш нищо от онова, което си преживял. Разбираш ли какво ти казвам?

Мисля, че да.

Знам, че не разбираш, но нека да опитам още веднъж. Когато се събудиш сутринта, ти си мислиш, че вчерашният ден не се брои. Но вчерашният ден е единственото, което се брои. И как би могло да бъде иначе. Животът ти е съставен от дните в него. Няма нищо друго. Ти си мислиш, че можеш да избягаш, да промениш името си и не знам си още какво. Мислиш си, че можеш да започнеш отначало. И след това една сутрин се събуждаш, поглеждаш тавана и познай кой лежи там?

Не липсва и нихилизъм, проявен в светогледа на героите и отразяващ прословутите думи на Ницше: „Бог е мъртъв, умъртвен…”.

 Изборът не беше мой. Всичко в живота ти присъства във всеки един момент от него. За да оформи този момент. И така чак до последното хвърляне на монетата – ези или тура. Наистина не вярвах, че си способна да повлияеш на монетата в своя полза. А и как би могла? Пътят на човека в света рядко се променя и още по-рядко се променя рязко. А очертанието на твоя път се е виждало още от началото.

Тя седеше и хлипаше, поклащайки глава.

И въпреки че можех да ти кажа как ще свърши всичко това, реших да ти дам една последна възможност да зърнеш надеждата и да въздигнеш сърцето си, преди покровът да се спусне. Преди мрака. Разбираш ли?

О, Боже, шепнеше тя. О, Боже!

Съжалявам.

Тя го погледна за последен път. Не е нужно да го правиш, каза тя. Не е нужно. Не е нужно!

Той поклати глава. Ти искаш да ме разчувстваш, а това е нещо, което не мога да си позволя. За мен има само един начин на живот. И той изключва специалните случаи. Може би само хвърлянето на монета. В твоя случай нямаше голяма полза. Повечето хора не вярват, че е възможно да съществува човек като мен. Би могла да се досетиш какъв е техният проблем. Как е възможно да победиш нещо, щом отказваш да признаеш, че то съществува. Разбираш ли? Когато дойдох в твоя живот, твоят живот свърши. Той е имал начало, среда и край. Това е краят. Ти може да кажеш, че нещата са можели да се развият по друг начин. Че би могло да е иначе. Но какво от това? Те се развиха по този начин. Не е станало иначе, а стана точно така. Ти искаш да променя неизбежното. Разбираш ли?

Да, каза тя, хлипайки. Разбирам. Наистина разбирам.

Добре, каза той. Това е добре. И след това я застреля.

В краткото и съдържателно писане на Маккарти има малко от Хемингуей, но най-привлекателна е способността му да заинтригува, а по-късно да оставя нишките отворени, без изяснен (от него) край. Обратите никога не са на място, както би следвало да се държи всеки самоуважаващ се обрат.

„Тук няма място за старци” несъмнено се нарежда сред любимите ми книги, заради проблемите, които засяга и харизматичните герои, които се (само)убиват между кориците.

Той каза, че съм много строг към себе си. Каза, че това е признак на старостта. Да се опитваш да оправиш нещата. И предполагам, че в думите му има истина. Но това не е цялата истина. Съгласих се с него, че за старостта не могат да се кажат много добри неща, а той ми отговори, че знае само едно такова нещо. Попитах го какво има предвид и той ми каза, че тя не трае дълго. Помислих, че се усмихва, но той не го направи. Сетне казах: Е, това звучи доста мрачно, а той възрази, че не е по-мрачно от фактите. И това беше всичко.

One Thought on “„Тук няма място за старци“ – Кормак Маккарти

  1. Pingback: „Тук няма място за старци“ – предсмъртните думи на един загиващ свят | Аз чета

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation