„Чилийско ноктюрно“ – Роберто Боланьо

163875_b

Малко е да се напише, че „Чилийско ноктюрно“ надмина очакванията ми. Боланьо замислено помаха на очакванията ми, докато ги задминаваше още към средата на книгата.

Книгата, структурирана като един-единствен параграф.

Да, 143 страници без пряка реч, напълно потопени в потока на мисълта на отец Себастиан Урутия Лакроа, който е също така литературен критик със завиден статус и реномиран поет (подвизаващ се под псевдоним) на чилийската литературна сцена.

Историята започва през една ветровита и студена нощ в леглото на свещеника, чиято силна треска е единствена събеседница и успешно връща мисълта и въображението му назад през годините, в търсене на възловите моменти, оформили живота и довели до клетите му последни дни.

Сега умирам, но имам да кажа още много неща. Бях в мир със себе си. Безмълвен и в мир. Но изведнъж нещо стана. Този остарял младеж е виновен. Аз бях в мир със себе си. Сега не съм. Трябва да изясня някои въпроси. Така че ще се подпра на лакът и ще вдигна глава, благородната си трепереща глава, и ще потърся в къта на спомените онези действия, които ме оправдават и следователно опровергават низостите, които остарелият младеж е изръсил, за да ме дискредитира в една-единствена раздирана от светкавици нощ. За да ме дискредитира. Човек трябва да бъде отговорен. Казвал съм го през целия си живот. Човек има моралния дълг да бъде отговорен за своите постъпки и за думите си, и дори за мълчанието си, защото мълчанието също стига до небето и Бог го чува, и само Бог го разбира, и го съди, така че много внимавайте с мълчанието. Аз поемам отговорността за всичко. Моето мълчание е неопетнено. Да е ясно. Но преди всичко да му е ясно на Бог. Колкото до останалото, можем да минем и без него. Без Бог не. Не знам за какво говоря.

Боланьо, освен че разказва без излишен патос и често с осъдителен тон към религия, политика, литература и изобразително изкуство, съумява да облече преживяванията на свещеника във вдъхновяващ поетичен стил, благодарение на който историите неведнъж приемат формите на анекдоти. И разсъжденията на чувствителния (но не изнежнен) Себастиян Урутия Лакроа върху връзката на литературата (и изкуството въобще) с живота, върху причудливите и често поразителни взаимодействия между двете, са винаги проявени в образността, скрити в символиката и забележките на някои от главните герои към случващото се.

Общото между кратките шедьоври („Чужденецът“, „Великият Гетсби“) е, че писателите им постигат почти съвършена симетрия между лаконичност и съдържателност. В „Чилийско ноктюрно“ за мен това беше способността на Роберто Боланьо да създаде автентична атмосфера с латиноамерикански полъх, а след това да излезе над нея, за да могат въпросите да засегнат всички, да се забият като свредели в съзнанието и да откраднат читателската мисъл за себе си. Затова препоръчвам тази книга, препоръчвам я, препоръчвам да се прочете наведнъж, а след смазващото последно изречение сте свободни да легнете на пода в поза ембрион и да се побъркате.

One Thought on “„Чилийско ноктюрно“ – Роберто Боланьо

  1. Pingback: Роберто Боланьо: Телефонни обаждания | Приумици

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation