„Голият обяд“ – Уилям Бъроуз

31876

Би било удачно да започна този текст с нещо подобно: „Ако не си падате по смахната, извратена, смазваща, отблъскваща, покъртителна литература, моля, не четете този текст и изобщо не обръщайте внимание на Уилям Бъроуз…”. Но не бих си простил да посъветвам някого да избягва един от Тримата бащи на бийт поколението. И то тъкмо този, наредилият се с подла и отблъскваща усмивка до най-влиятелните писатели на XX век.

Има само едно нещо, за което един писател може да пише: какво се намира пред сетивата му в момента на писането… Аз съм инструмент за записване… Аз не си позволявам да налагам „фабула”, „сюжет”, „текстуалност”… Доколкото успявам пряко да записвам определени психически преживявания, аз имам ограничена функция… Аз не се опитвам да развличам.

През 1943 година, докато живее в Ню Йорк, Бъроуз се запознава и сприятелява с Алън Гинзбърг и Джак Керуак. След купища гуляи и раздумки, Керуак тръгва да обикаля просторната американска шир на стоп, за да се вдъхнови и напише „По пътя” – книгата, която отприщва началото на културна революция. Гинзбърг се превръща в един от най-успешните и злободневни поети на времето си, благодарение на своята поема „Вой”. Бъроуз просто отива в бар, някъде из Мексико Сити, напива се с приятели и разиграват „Вилхелм Тел”, но успяват да стигнат само до „сцената”, когато Джоан Волмър (втората съпруга на Бъроуз) си слага чаша на главата, която той не уцелва, затова пък успява да пробие дупка в челото ѝ. Да, тя наистина умира и години по-късно писателят споделя, че причината да (про)пише е тъкмо нейната смърт, от която е неспособен да се отърси напълно.

„Голият обяд” е най-известната му книга, лишена от всякакъв конвенционален сюжет и праволинейна история. За контекст би следвало да отбележим, че пишейки я, Бъроуз е бил наркоман сред наркомани. Тя се явява едновременно предупреждение към всеки, който разчита, че дрогата е нещо готино, дръзко разчупване на познатите дотогава в художествената литература структури и проявяване на една самобитна поетика, още наричана „рязана (cut-up)” техника на писане.

Историята започва с Уилям Лий (Лий Агента) – алтер его на Бъроуз, – който пътешества в търсене на следващата доза хероин и ново дъно, в което да се удари. Първите няколко части слабо очертават главните герои и малко от лицата, които Лий среща. Веднага след ръкостисканията с Читателя всичко пред погледа се разбърква, смесва, забулва като в мъгла, от която на един параграф изплува обаятелен залез над улица в Мексико, а следващият представлява натуралистична картина, където две момичета и момче се надрусват в бар, а по-късно едната от девойките бива обесена и изчукана зверски от двамата си събеседници. Мъж научава задника си да говори и безвъзвратно губи себе си, под пагубното му влияние.

Редуването на живописни пейзажи, вдъхновени от фотографията и музиката, контрастиращи с извратени колажи, изобразяващи перверзии и насилие, представят алиенацията на Уилям Лий, неговото бавно и несистематично разпадане.

Времето и пространството постоянно се изменят. Интерзоната, например, е създаден във въображението от разказвача град, където повечето издевателства се състоят, затова и действието е объркано, многоцветно, задушаващо, сюрреалистично. Ред по ред литературни и морални канони биват изпепелени. По страниците нищо няма смисъл извън главата на читателя, която го възприема спрямо себе си… или изобщо не може да го побере. Един непрестанен поток на съзнанието на Агента, потресаващо експериментална проза, в която все още ми е трудно да определя какво точно харесах.

Всъщност реално нищо не ми хареса, „Голият обяд“ не е окей!

Затова пък е третата пост-модернистична книга (след „В очакване на Годо” и „Пътеводител на галактическия стопаджия”), която ме смазва. Притежава безподобна притегателна сила, заради която просто не можех да я оставя, колкото и да ми противееше на моменти, а си струва да отбележа и честите си вдъхновения от стила, по отношение на който Бъроуз обяснява, че „[книгата] може да започне да се чете от всяка част”.

Не мога да я нарека гениална, нито бих я препоръчал на когото и да е. Написах този текст, опитвайки се сам да я осмисля и съвсем не съм сигурен, че успях. Знам само, че непременно ще се връщам към „Голият обяд” и ми остава единствено да приложа (не)представителен откъс:

Аз, Уилям Сийуърд, капитан на този баш напит, напушен с хаш влак, ще унищожа Лохнеското чудовище с ДДТ и ще убия Белия кит. Ще превърна Сатаната в Автоматично подчинение и ще сублимирам помощните демони. Ще премахна кандируто от вашите плувни басейни – ще издам бюлетин за Контрола на непорочната Раждаемост…

– Колкото по-често се случва едно нещо, толкова по-уникално и прекрасно е то – каза претенциозен млад ариец, стъпил на трапец, докато учеше масонското си домашно.

– Евреите не вярват в Христос, Клем… Искат единствено да излупат някое християнско момиче…

Невръстни ангели пеят върху омазаните с лайна стени на света.

– Ела и чикия си направи…

2 Thoughts on “„Голият обяд“ – Уилям Бъроуз

  1. Жоро, вече ми е неудобно да подсказвам, предлагам и т.н. но ако искаш да видиш Бъроуз почетен в най-новата българска литература и всичко това изобщо те интересува, то прочете и „Пясъчен часовник“ на Селина Ангелова http://www.scalino.eu/piasuchen-chasovnik.html

  2. прочети“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation