Семейният крах насред „Врява и безумство“ – Уилям Фокнър

150213_018

Общоизвестно е, че класиците в литературата с времето са станали толкова добри, че вече съвсем никой не ги чете. Хубавото е, че с годините Чехов не се превръща в по-слаб разказвач, Толстой е все така еталон за това как се пише завършена почти до съвършенство история, Оскар Уайлд продължава да бъде парадоксален и небивал, а Шекспир не спира да е актуален, както винаги.

Какво му е специалното на Фокнър тогава?

С „Врява и безумство” американският писател се превръща в един от пионерите (заедно с Джеймс Джойс и Вирджиния Улф) на техниката на разказване, известна като поток на съзнанието, на мисълта.

Съмнително е в каква степен книгата щеше да бъде предизвикателство, ако героите не бяха… специални.

Историята е разкъсана на четири части, където всеки наратив се води (или бива подхвърлян) от мислите и (свето)усещанията на някой от мъжете в семейство Компсън.

Началото е белязано от Бенджи. Трийсет и три годишен мъж, чийто мозък е престанал да се развива едва на тригодишна възраст. В неговата история усещането за смяна на времето/действието се поражда единствено от изречения, написани в курсив. Макар и често пъти несвързана, историята на Бенджи впечатлява със способността на Фокнър да оголи увредения разум на героя. Подобно на всяко невръстно дете, Бенджи свързва близостта на хората, които го закрилят, с различни миризми и цветове. Характерни за него са спонтанното хленчене, вдигане на пръв поглед безпричинна врява и разстройване на семейното реноме.

Втората част продължава с историята на умопомрачения Куентин. Почти изцяло лишена от последователност (и изобщо всякаква хронология), тя е далеч по-объркваща от разказа на малоумния брат. Депресията на Куентин се проявява в неспособност да води мислите си в посока с крайна цел и завършеност. Почетно място тук заемат различни символи, като собствената му сянка, случайното изброяване на цветове и съпътстващите повествованието правописни и пунктуационни грешки.

Сянката на моста, на парапетите и моята сянка падаха плоски върху водата. Беше толкова лесно да се самозалъжа, че тя няма да ме изостава. До водата имаше най-малко петдесет стъпки и само ако имах с какво да я притисна във водата и да я задържа там, докато се удави, така би станало и със сянката на изплувалата кутия от обувки. Негрите казват, че сянката на удавения вечно го наблюдава във водата. Там долу тя просветваше и блещукаше, сякаш диша, а полупотънали, всякакви отпадъци се носеха натам, към морето, към морските пещери и бездни. Изместената вода е равна на нещо от нещо. Reducto absurdum на целия човешки опит, а две трикилограмови железа тежат повече от една шивашка ютия.

Третата част се полага на Джейсън, чийто характер силно контрастира с Бенджи и Куентин. Неспособен да се примири с факта, че никога не е имал възможност да отиде в университет за сметка на откачения си брат Куентин, Джейсън се е превърнал в сприхав и злобен глава на семейство, с което няма кръвна връзка и никога не е обичал. С вироглавието и отказа да търси утеха, той превръща своята болка в катализатор на омраза и открита неприязън към заобикалящия го свят. Лудостта на Джейсън, за разлика от другите двама, е предизвикана. Тя е следствие от постоянно наслояване на злощастия и сам той вижда нещастния си живот като вехт чорап, който се разплита пред очите му.

В четвъртата и последна част, Фокнър отнема разказваческата нишка от героите си и добавя известна яснота в картината. Тук всички изглеждат някак едноизмерни, сякаш всеки олицетворява различна част от разбитото семейство. Бенджие е неутешимата скръб, а с невъзможността да прочетем мислите на Джейсън, той се превръща в беснеещо огорчение на отказания си живот. Така се лишава и от всякаква емпатия от страна на четящия.

Семейният разпад не се случва плавно във времето, а е предизвикан от няколко последователни трагедии. Жените у Компсънови, за които не съм споменал нищо тук, остават на заден план като герои, но в действителност техните отсъствия и (бегло засегнати) страдания са своеобразна ground zero точка, откъдето започва разрухата. До последните редове Фокнър остава безпощаден с героите си. Задушава ги, притиска, мачка, за да създаде самобитен шедьовър, който също така е потресаващо предизвикателство за четене.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation