„Дрога“ – Уилям Бъроуз

droga

„Дрога“, подобно на „Голият обяд“, е книга, която не можеш точно да харесаш. Не можеш (или поне не би трябвало) да харесваш наркоманията, с отблъскващите, слузести, жълтеникави последствия, които неминуемо я съпътстват. С детайлно описаните, разкъсващи, стопяващи плътта и вътрешностите усещания на наркотичния глад. Със задушаващата нужда от следващата доза. И неизбежното положение след нея, когато трябва да намериш следващата. „За разлика от алкохола или тревата, дрогата не е начин да се насладиш на живота. Тя е начин на живот“. Жалък, безсмислен, отегчителен, бавен, умопобъркващ начин на живот.

С тази си книга Бъроуз окончателно се утвърди като любимия ми писател, който бийт поколението е родило. Представата ми за него е като вглъбен, мълчалив, измъчван от скуката и нежеланието си да е като другите – да учи в университет, да си намери работа, бавно да затъва в рутината на средностатистическия живот, да живее банално.  

Не ми харесва, че се е „закачил“ тъкмо за наркотиците, но съм чел и Гинзбърг и Керуак, гледал съм достатъчно интервюта, филми и четения за поколението им, за да го разбирам, доколкото това е възможно. В края на 40-те и началото на 50-те просто не е имало много начини да разнообразиш дните си, опиатите са ставали популярни, особено когато идваш от богато семейство и с усещането, че животът ти е предначертан. Предполагам, че това е най-дразнещото – усещане, като че имаш закачен костелив пръст на върха на ухото си, чието единствено свойство е да те дращи по врата.

Хората често се питат: „Защо ли човек става наркоман?“
Отговорът е, че никой не е възнамерявал да стане такъв. Никой не се събужда с решението да стане наркоман. Необходимо е да се бодеш два пъти дневно в продължение поне на три месеца, за да се пристрастиш. А докато не си развил на няколко пъти силна зависимост, не знаеш какво е наркотичен глад. Аз самият развих първия си нарко-навик чак след шест месеца и пак не усетих толкова остро последвалата абстиненция. Мисля, че няма да е преувеличено, ако кажа, че наркоман се става за около година и неколкостотин инжекции.
Разбира се, някой може да попита: „А защо въобще пробва? Защо продължи да употребяваш наркотици до пълното си пристрастяване към тях?“ Човек се пристрастява към тях, защото му липсва мотивация за каквато и да било друга дейност. Дрогата печели, защото нищо друго не ѝ се противопоставя. Аз започнах от любопитство. Безделничех и се дупчех, когато успеех да си набавя. Оказа се, че съм се пристрастил. Много наркомани, с които съм говорил, са минали по същия път. Те не бяха започнали да употребяват наркотик поради някаква определена причина. Те пробвали от време на време и изведнъж се оказали „закачени“. Ако човек не е бил никога наркоман, трудно ще разбере какво означава дрогата за пристрастилия се. Човек не решава да стане наркоман. Просто някоя сутрин се събужда болен, болен от наркотичен глад, и тогава разбира, че е станал наркоман.
Умело, лишен от всякаква дискретност, Бъроуз дисекцира наркомана през собствената си история. И „Дрога“ е едновременно литературна картина на пристрастения и малка енциклопедия по анатомия на наркомана. Картината проявява лишения от смисъл живот, чиято единствена движеща сила е наркотичния глад, който вдига на крака топящата се, разкапваща, пламтяща плът на „героя“, отвежда го до следващата доза, приготвя „помпата“, оголва ръката, стяга превръзката, трескаво търси вена (клетките са се свили в ужас, усетили приближаването на отровните капки), боде се, подбелва очи и се отпуска за кратко, само за да се събуди малко по-късно и отново да се впусне в търсене. С това се изчерпва цялото съществуване на наркозависимия. Смачканото като употребена носна кърпа тяло е непосилно да се справи с адската агония на глада, а веднъж пристрастил се, дори да успее да избяга от дрогата, наркоманът вижда света безутешно скучен и тривиален без единственото познато му удоволствие. И така кръгът се затваря, а с него и всички изходи.
Лежах на тесния, дървен нар и се гърчех. Тялото ми беше възпалено, изкривено, подуто. Ледената дрогирана плът се топеше в агонизираща киша. Обърнах се по корем и единият ми крак провисна. Дръпнах се напред и закръгленият ръб на нара, излъскан от търкането с дрехи, се плъзна по слабините ми. Гениталиите ми внезапно се напълниха с кръв, възбудени от допира. Изскочиха ми звезди пред очите, краката ми потръпнаха. Последният оргазъм на обесения, когато се опва на въжето
„Дрога“ е кратка, сравнително лаконична, каквато би трябвало да бъде и наистина ударна. Редовете ѝ са болни, угнетяващи и краят не е щастлив. Нито ред в романа не навява щастие и безнадеждността заема неговото място. Също като „Голият обяд“, „Дрога“ е смела, далеч по-малко експериментална и доста тежка за четене и асимилиране.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation