„Кланица 5“ – Кърт Вонегът

640915_b

„Фантастични измерения на реализма“

Кърт Вонегът започва „Кланица 5“ с епиграф: „Романът е написан донякъде в стила на телеграфно-шизофреничните творби на планетата Тралфамадор откъдето идват летящите чинии. Мир“

Семпъл, умопомрачително съдържателен, самоубийствено объркващ и уникален от гледна точка на стила.

Наративът в „Кланица 5“ е непоследователен, често пъти прескачащ рамките на реализма, което вероятно е единственият подходящ начин да се пише за трагедия, каквато е бомбардировката над Дрезден, в която смъртта си намират 135 000 човека.

„Кланица 5“ успешно изпълнява функцията на антивоенен роман, заради прецизността (или хаотичността), с която Вонегът чупи сюжетния скелет и захвърля отделни парчета от историята напред в повествованието, а с разкостването (простете каламбура) на други се заема веднага.

„Божията воля“

Търсенето на утеха в религията е отхвърлено до степен, в която Бог почти не се споменава. При едно от посещенията си при тралфамадорците, главният герой осъзнава, „че Тралфамадор не проявява проявява голям интерес към Иисус Христос. Той (Били) казва, че сред земните най-привлекателна за тралфамадорското съзнание е личността на Чарлс Дарвин, който учи, че тези, които умират, трябва да умират, и че труповете са от значение за прогреса“

Бог не присъства в настоящите действия, той е оставен настрани, може би в изречения като: „Някъде излая голямо куче“. В унищожителният вихър на войната, вярата във фиктивните божества не работи. Никакви висши сили не вземат активно участие на бойното поле. Къде е тогава надеждата? Може би спотаена у добрите хора или във времето.

„Покровителствената и утешителна сила на времето“

Вонегът предлага възхитително разбиране за времето, едновременно абсурдно, на пръв прочит безсмислено и все пак философски издържано, носещо утеха:

„Най-важното нещо, което научих на Тралфамадор бе, че когато човек умира, той само изглежда, че умира. Той все още е много жив в миналото, така че е глупаво хората да плачат на погребението му. Всички моменти — минало, настояще и бъдеще — са съществували винаги и винаги ще съществуват.“

„- Всичко беше наред – каза Били. – Всичко е винаги наред и всеки трябва да прави точно каквото прави. Научих това на Тралфамадор.“

Свързвайки всички микроистории на Били Пилгрим, голямата картина се проявява и изглежда, че ключов нюанс в нея е детерминизмът – „за всяко събитие, включително човешките действия, съществуват точно определени условия, които не биха позволили друго събитие/действие“ (по опр.)

Нима няма свободна воля? Може би има, но и тя, подобно на всичко останало в природата, е подчинена на (не)известни условия.

„Това е положението“

Когато един тралфамадорец види труп, единственото нещо, което си мисли е, че точно в този момент мъртвият е в лошо състояние, но че същият човек се чувствал много добре в други моменти. Та когато чуя, че някой е умрял, аз просто вдигам рамене и казвам това, което тралфамадорците казват за мъртвите, тоест: „Това е положението.“

Разглеждано в този контекст, „Това е положението“ не е просто регистриране или приемане на смъртта, изразът е също така словестно празнуване на живота. Така лаконичен и толкова многоизмерен, едновременно смазващо тежък и лек като перце, понесло се на вятъра, „Това е положението“ отчита стотиците моменти, приятни и не толкова, които съшиват живота. Израз, събирателен за нихилизъм и екзистенциализъм, и едно от разковничетата на романа.

„Чирик-чик-пиюк“

Вонегът не използва птиците в традиционната метафора за полета и свободата, но разчита на читателското съзнание, което несъзнателно улавя алюзията.

И сега аз казвам на Сам: „Сам, ето книгата.“

Тя е кратка, разбъркана и объркана, Сам, защото нищо интелигентно не може да се каже за едно клане. Смята се, че всички са мъртви, че те никога не ще кажат нещо, нито ще могат отново да поискат нещо. Смята се, че след едно клане всичко е много тихо, и наистина винаги е тихо, като изключим птичките.

Никой не проумява напълно механизмите на войната, тя е ултимативното зло и след като е необяснима, какво би било по-красноречиво от също толкова озадачаващите думи на птичките.

Кърт Вонегът свободно ползва призмите на науката, в опита си да рационализира един побъркан (по времето на войната) и опустошен (в годините след това) свят, който се побира в разбития ум на главния герой – Били Пилгрим. „Кланица 5“ повече от заслужено заема своето място на пиедестала при модерните класики.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation