„Пътуващо представление с вампир“ – Ричард Леймън

184026_b

Сещате ли се как в края на лятото, когато вечерите станат по-дълги, валежите зачестят, въздухът замирисва на есен и в главата ви се оформя спомен по изминалите дни? Дори не точно спомен, а съвкупност от всички преживелици и случки, принадлежащи на лятото, които след време са повече носталгично усещане, отколкото цялостни „картини”.

Подобно чувство е ключово за coming-of-age романите.

Такова трябва да оставя финалът на някоя история, разказана през погледа на тийнейджър, у читателя и тъкмо по този параграф „Пътуващо представление с вампир” се справя успешно.

Когато в Грандвил пристига „Пътуващо представление с вампир”, шестнайсетгодишният Дуайт, заедно с приятелите си – Ръсти и Слим, – се зарича да отиде и така несъзнателно отприщва еднодневна одисея, чиято кулминация ще настъпи в най-покъртителната вечер в живота му.

Грандвил, подобно на всяко малко, фикционално градче, предопределено за арена на някое страховито приключение, си има шантавите обитатели, които разказвачът среща (и чиито особености изтъква) през различни промеждутъци на разказа си. Неприятният вкус, който остава от историята на Дуайт, е в следствие на това, че повечето не играят съществена (откровено казано – никаква) роля в апогея на събитията…

Да влезе господин Фройд.

За илюстрирането на психологическите рамки на героите си, Леймън несъмнено е повлиян от Фройд. Говоря за страници, наситени със сексуално желание, възпламеняващо напрежение в областта на слабините, задушаващи копнежи и редица други ужасяващо звучащи фрази. Елегантен поглед над „Детската душа”, а в последните 100 страници и върху откъси от „Тотем и табу”, „Пътуващо представление с вампир” щеше да е абсолютно жестоко, ако симпатиите ми към теориите на Фройд не бяха обратнопропорционални на интереса, проявяван от Брат и Анджелина към населението на Африка. Просто никога не успях да възприема отправната точка за разглеждането и вивисекцията на комплексната човешка душа, на всеки един компонент и отрязък от мирозданието, предложена от Фройд. А именно либидото и как то е дълбоко вкоренен (подсъзнателен) първоизточник на всяко желание, страст, копнеж и т.н.

I mean, c’mon, man, there’s gotta be something else.

Простете отклонението, ако още сте тук, но то е от значение, защото тъкмо призмата на Дуайт (разказвачът) толкова често се лепва за нечие дупе или мисълта му погва образа на Слим (без дрехи), че това в известна степен убива иначе автентичния художествен образ, който представлява главният герой. Хубавото е, че това

реално е единственият сериозен минус на книгата.

А може дори да не бъде отчетено като минус, тъй като действието успешно работи и така.

Слим е дръзка и остроумна, а catch фразите ѝ са запомнящи се. Ръсти, който постоянно повтаря „Мамицата му” и производни, е смешникът на групата. Разбира се, че когато цялото действие се развива само в един ден, героите не са съвършено развити (намигване към „Одисей”), но не са и едноизмерни. Спомените им за минали събития, както и отделните глави, в които Дуайт разказва за семействата им, пресъздават автентична и впечатляваща атмосфера на 60-те години в Америка. Освен това повествованието е наситено с диалози, благодарение на които историята преминава пред очите почти като филмова лента. Положително радва и фактът, че Леймън не е спестил мръсните моменти и въпреки че 300 страници не са малко, за да се стигне до самото представление, то е наистина пищно, кърваво и удовлетворително.

Прочетох книгата на „две сядания” и затова смея да твърдя, че макар да не е най-добрият coming-of-age роман (не бих я препоръчал пред „Момчешки живот” и „То”), който съм чел, си заслужаваше.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation