„Непосилната лекота на битието“ – Милан Кундера

neposilnata-lekota-na-bitieto

Einmal ist keinmal.

Онова, което се случва само веднъж, все едно изобщо не се е случвало. Идеята за вечното завръщане е основна за философията на Ницше. Според нея всичко, което сме преживели, ще се повтаря и самото повторение ще се повтаря. И така до безкрай. Според мита за вечното завръщане времето не е права линия, както сме свикнали да го възприемаме, а затворен кръг. И единствено в този затворен кръг можем наистина да отсъдим кое е добро и кое – лошо. Защото най-големите извращения, сполетели човечеството преди векове, днес са влезли в каналите на историята и на четящия напомнят филмова лента, нещо далечно, абстрактно и нереално. Ако същите зверства се повтаряха всеки ден, то ужасът, който предизвикват, щеше да стърчи като канара и тогава наистина щеше да е удачно да ги наречем „лоши“, а вероятно щяхме и да се поучим от тях. Ала в свят, където нищо не се повтаря, в познатата ни преходност „всичко е предварително простено и следователно – цинично позволено“.

Този мит Милан Кундера използва, за да съшие историята на „Непосилната лекота на битието“.

Всъщност романът е условно разделен на две части. Философски идеи и размишления от една страна и проследяване на случващото се с героите – от друга. Проблемът е, че философията се простира на повече от половината хартиена площ, заради което образите страдат, повествованието – още повече.

Случайността като отправна точка на красотата

Главните герой – Томаш и Тереза – се срещат при случайни обстоятелства в малко градче в Чехия, запознават се и прекарват едва един час заедно. Десет дни по-късно Тереза отива в Прага, където Томаш е практикуващ хирург и неусетно двамата се влюбват. В малко по-късен етап Томаш се замисля над случайностите, които са ги срещнали и извежда следния афоризъм:

„Човек, воден от чувството за красота, превръща едно случайно събитие (музиката на Бетовен, смъртта на гарата) в мотив, който от там нататък остава вплетен в музикалната композиция на неговия живот. Човекът се връща към този мотив, повтаря го, видоизменя го, транспортира го също както композиторът разгръща темата на своята соната“

Впечатляващо е, че Кундера разбива клишетата на „любовния роман“ по амбициозен и увлекателен начин, като просто измества ъгъла, през който разглежда своите герои и техните характери. Това да е идеалната предпоставка за писането на добра художествена литература, стига героите да не звучаха толкова механично. Всичко, което казват и мислят, е съвършено на място и цели да изложи в подробности просто следващата идея на писателя. И точно това „механично звучене“ разваля вкуса от четенето, героите не са живи и дишащи, те не са хора, а предаватели на следващата писателска идея.

Красота без замисъл

Томаш не вярва в моногамията, той прави разлика между любовта и насладата от сексуалните приключения, затова и през първата половина на книгата непрестанно изневерява на Тереза. И около изневерите се запознава със Сабина – втората героиня в романа, която приблизително се изчерпва с описанието художник-хедонист. Двамата водят пространни диалози, а Кундера ни допуска и в главите им, за да се проявят вижданията му за красивото и грозното.

„Европейската красота винаги е била преднамерена. Плод на някакъв естетически идеал и на дългосрочен план, по който човек десетилетия наред е строил една готическа катедрала или ренесансов град. А красотата на Ню Йорк има съвършено различен произход. Тя не е резултат от дадено намерение. Възникнала е без човешки умисъл, както пещерата обрасва със сталактити и сталагмити. Форми, сами по себе си грозни, неочаквано, не по план се съчетават в толкова невероятно съседство, че засияват с някаква вълшебна поезия“

Съпоставянето на Бога и лайното

Докато четях „Непосилната лекота на битието“ няколко човека ме питаха дали съм стигнал до „момента с лайното“. Е, всъщност има няколко такива момента и моят фаворит е логическото доказателство, което Кундера извежда, за несъстоятелността на Бога и неговото могъщество:

„Нали няма да седнете да убеждавате някого, че лайното е неморално! Неприемането на лайното е метафизично. Моментите на дефекация са ежедневно доказателство за неприемливостта на Сътворението. Или – или: или лайното е приемливо (и в такъв случай трябва да спрем да се заключваме в клозета!), или сме създадени по неприемлив начин“

Беше ми наистина интересно да прочета „Непосилната лекота на битието“. И фактът, че бих я препоръчал, не отменя факта, че тя не е добра художествена литература. Тя не вдъхновява. просто излага умозаключенията на писателя в два централни за романа образа. Но не можеш да симпатизираш на герои, които декламират репликите си, а невъзможността да си съпричастен със случващото им се, в известна степен те губи и като „последовател“ на идеите, които автора се е опитал да вложи. И все пак, както казва синът на Томаш в един момент:

„И идеите могат да спасяват човешки живот“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation