„Синята брада“ – Кърт Вонегът

1285.max

Когато започваш нова книга на Кърт Вонегът, сигурно е единствено, че не знаеш какво те очаква. И никакви анотации, блърбове или откъси не могат да променят това. От друга страна, Кърт Вонегът винаги поставя „ключовете“ за историите си преди началото. И преди началото на „Синята брада“ има бележка от автора, която започва с думите „Тази книга е роман и едновременно с това иронична автобиография“ и завършва с епиграф, показателен за всичко, което Вонегът някога е написал:

„Ние трябва да си помагаме да преодолеем това нещо, каквото и да е то.“

Допитах се до няколко познати дали са чели Кърт Вонегът и когато потресен срещнах отрицателните им отговори, прецених, че ще е удобно да поставя някакъв увод, все пак. За незапознатите, стилът на самобитния гений от Индианополис е може би най-важната съставка от майсторството му. Или пък са идеите и дълбоко вкоренения в тях хуманизъм. Възможно е някои да намират за най-привлекателно чувството му за хумор, способността му да открива смешното в най-трагични моменти, като просто премества камерата в отсрещния ъгъл, обикновено показвайки задника на човешката душа, а също и несравнимото му усещане за тънките неща от живота. Тънки, например, като изобразителното изкуство, което е едно от средоточията в „Синята брада“.

Рабо Карабекян е застаряващ самотник, един от най-известните, признати и умели представители на течението, познато като „абстрактен експресионизъм и, разбира се, дърт пръдльо. Човекът, оглавил трудно за произнасяне име, притежава хамбар за картофи, където „Няма и автопортрет. Няма никакви послания с религиозна насоченост… онова, което се намира там, е по-голямо от кутия за хляб и по-малко от планетата Юпитер“. Това е и неговата тайна (защото е противопоказно интелигентен човек да си няма тайна), която той разкрива едва в края на историята си, а аз въобще няма да споменавам.

Рабо не понася младите, които, по всичко личи, не се интересуват от нищо, което не е излъчвано по телевизията през последната седмица, затова и редовно възпроизвежда (не)известни исторически събития, често пъти акцентирайки върху едно или присмивайки се на друго. Тъкмо в тази конотация изпъква споменатото вече умело и обрано писане на Вонегът. Разказвайки за събитие в две изречения или параграф, писателят едновременно постига удивително четивен текст и залага въпроси, впечатляващи в своята мащабност:

На по-младите читатели, ако има такива, разбира се, бих обяснил, че Втората световна война съдържаше в себе си много от мечтаните качества на Армагедон — последната война между Доброто и Злото. След нея ни очакваха само чудеса. Нескафето беше едно от тях, ДДТ — друго. То трябваше да изтреби всички буболечки и почти успя. Атомната енергия трябваше да свали цената на електричеството до такава степен, че електромерите да станат излишни. Тя трябваше да направи немислима и всяка нова война. По-добре да говорим за хляб и риба. Антибиотиците ще видят сметката на всички болести. Лазар няма да умре! Как ви се струва това последното като част от опитите да се превърне в отживелица възкресението на Сина Божи?

Съществена част от удоволствието в романите на Вонегът е самоиронията, отчетливата му способност никога да не се взема на сериозно. За каквото и да било.

След всичко, което мъжете са сторили на жените, децата и всички останали беззащитни същества на тази земя, мисля че е крайно време не само под техните картини, но и под всяка скулптура, пиеса, поема или книга, създадена от мъж, да се постави следния надпис: „Ние сме твърде ужасни за този хубав божи свят! Предаваме се! Отиваме си! Край!“

Войната, изиграла повратна роля в живота на Кърт Вонегът, неизменно е основна тема в историите му и почти всяка препратка и спомен на възрастния Карабекян са чисто злато, но тук ще цитирам само един момент:

— На кино всички ветерани, завръщащи се от фронта, са на наша възраст, пък и по-стари — отвърна Тери. Това беше истина. На кино човек никога не вижда невръстните хлапета, които изнасят на плещите си най-тежките сражения.

— Така е — рекох. — А повечето актьори дори и не са помирисвали фронт. Прибират се у дома при жените и децата си край плувните басейни. Денят им е преминал в тежки битки пред камерите, изгърмели са купища халосни патрони и са натръшкали още по-големи купища сплескани с кетчуп „противници“.

— След петдесет години младите ще си представят нашата война именно така — кимна Кичън. — Старци, халосни патрони и кетчуп.

Точно така и стана.

— Благодарение на киното никой няма да вярва, че войната е била изнесена от невръстни хлапаци — предрече той.

Едва ли би представлявало трудна задача да пиша и цитирам с дни. Четенето на Вонегът е своеобразна консистенция от чистосърдечно забавление, последователно зареждане с идеи и вдъхновение, отделни моменти на затишие и умопомрачение. Тъкмо тази консистенция го превръща в забележителен писател и (по мое мнение) страхотен учител по писане (не само творческо). Това е то!

Очевидно дарбата да рисувам по-добре от повечето хора си я имам по рождение — точно както вдовицата Бърман и Пол Слейзингър по рождение си имат дарбата да разказват разни истории по-добре от другите. Не са малко хората с вродена дарба — певци, танцьори, астролози, фокусници, велики предводители, спортисти и прочие.

Мисля, че корените на това явление се крият в древността, когато хората си живеели на малки групи, съставени предимно от близки роднини. Петдесетина, най-много сто души. А еволюцията, Господ или онези неизвестни сили, които направляват генетиката, са се погрижили за останалото — малките човешки общности са оцелели и Сред тях неизменно е имало някой, който да ги забавлява — разказвач на увлекателни истории край огъня, рисувач на картини по стените на пещерата, безстрашен главатар и прочие.

Така мисля. Разбира се днес тези неща са лишени от всякакъв смисъл, просто защото умерената дарба е напълно обезценена от пресата, радиото, телевизията, спътниците и тем подобни измишльотини, които наричаме технически прогрес. Един умерено надарен човек, който преди хиляда години положително би бил истинско съкровище за своето племе, днес е принуден да си търси друга работа, само защото съвременните комуникации по неволя го карат да се състезава със световните шампиони. При това всеки ден и всеки час.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation