Женската природа в 7 цитата

16146-girl-reading-a-giant-book-1680x1050-digital-art-wallpaper

Имам избледняващ спомен, че когато бях малък 8-ми март бе денят на майката. Но предполагам, че докато съм растял нещо във времепространствения континуум, както и в колективното несъзнавано се е изменило, тъй като тази сутрин Google ме посрещна със съобщението: „8-ми март – официален ден на жената“. Което ме подсети, че внушителна част от писателите по цял свят, от която и да било епоха, са се вдъхновявали от женските красота, очарование, арогантност, своенравност и изобщо, преди да сте хвърлили нещо по мен, от женската природа. Така когнитивните процеси в мозъка ми ме убедиха, че трябва да събера някои любими цитати, отнасящи се до 0нази, все още бегло позната част от човечеството, често характеризирана като нежна, крехка и обаятелна. Разбира се, тези три понятия могат да се израждат и в коренна противоположност, но това само сочи колко напред в еволюционния канал са жените. Без повече недомлъвки, следва картината, която нарисувах със свои любими цитати.Весел празник на всички дами!

Творчеството на Шекспир се е превърнало в монолит на писаното слово, а едва ли има по-познат и любим негов герой от Хамлет. Може би втората най-цитирана реплика на принца на Дания, веднага след „Да бъдеш или не“, е тази:

„О, слабост, твойто име е жена“.

Една от най-характерните и разпознаваеми особености в поетиката на Тенеси Уилямс са неговите брилянтни, дълбоки и сложни женски образи. И едва ли има друг, който може да се сравнява с обърканата, енергична и привлекателна Бланш Дюбоа („Трамвай Желание“), която в един от изблиците на своето психично разстройство споделя:

„Никога не съм била достатъчно корава или независима. Когато хората са меки… меките хора трябва да блещукат и да излъчват меко сияние, те трябва да носят меки цветове, цветовете на пеперудените криле, и да слагат книжни фенери на електрическата крушка. Не е достатъчно да си мек. Трябва да си мек и привлекателен“

Първото име, което изниква в главата ми при споменаването на героиня от литературата, несъмнено е Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“. Търсещата своето място, поетичната, луда и влюбена в живота Холи Голайтли, жената, която Труман Капоти в известна степен проектира по свой образ и подобие, превръща всяка своя дума в своеобразна дефиниция на женствеността и женската природа по принцип:

“… беше ми съвсем ясно, че никога няма да стана кинозвезда. То е твърде трудно; пък ако си интелигентен, цялата работа е и много притеснителна. Нямаш достатъчно подчертан комплекс за малоценност; смята се, че ако си кинозвезда, трябва да си напомпан като автомобилна гума с чувство за собствената си значимост, а всъщност звездата не бива да има никакво свое “аз”. Не искам да кажа, че бих била против да съм прочута или богата. Това си е включено в програмата ми и някой ден ще опитам да го осъществя; но ако успея, ще искам да не съм загубила индивидуалността си. Искам да съм си пак аз, когато някоя прекрасна сутрин се събудя и отида да закусвам в “Тифани”

Спорно е дали след Селинджър има смисъл въобще да се продължава с опитите да се пише литература. Неговите герои и особено членовете на семейство Глас са толкова емблематични, многоцветни и развити, че е трудно човек да си представи, че те не са били действително съществуващи хора. И макар Холдън Колфийлд да е най-добре познатият образ, нежната половина от близнаците, Франи от „Франи и Зуи“, сполучливо се нарежда сред най-обичаните и изкусно изградени женски герои. От едноименната новела може да се извади почти всяка нейна реплика и да се цитира успешно извън контекста, но има ако има една, по-поетична от цялото творчество на някои настоящи български поети, една болезнено лаконична и безкрайно съдържателна нейна реплика, то това е следната:

„Понякога се виждам мъртва в дъжда“

Титанът на американската литература – Марк Твен, – в своите опустошителни по отношение на организираната вяра и в частност на „Библията“, „Дневници на Адам и Ева“, вменява следните думи на Адам, едновременно отричащи висшето значение на Бог и издигащи жената на божествен пиедестал:

„След всички тези години разбирам, че в началото съм бъркал по отношение на Ева; по-добре е да живея извън Градината с нея, отколкото вътре, но без нея“

Не е тайна, че великият Едгар Алан По е черпел огромна част от вдъхновението си от жените и дори бегъл поглед върху поезията му е достатъчно красноречиво свидетелство, но в своето емблематично, актуално и до днес есе, „The philosophy of composition“, бащата на детективския разказ и готическата атмосфера недвусмислено определя:

„Смъртта на красива жена несъмнено е най-поетичната тема на света“

Все по-популярният у нас Етгар Керет, писателят, който може да създаде зашеметяваща история от обикновено возене в такси, от прост телефонен указател или дори от цип на връхна дреха, майсторът на краткия разказ, който винаги избира най-причудливи форми, образи и проблеми за своите истории, в своя разказ „Издигане“ превръща езика на една жена в екзистенциален проблем (или решение) с една несравнима метафора:

„Езикът на жена ми е мек и приятен. Езикът ѝ е най-доброто място за пребиваване на целия свят. Да беше малко по-широк и дълъг, направо щях да се преселя върху него завинаги. Бих се завивал с този език, бих бил пълнежът в нейното руло, месцето в нейното суши.

Да ви кажа, като се замисля за езика от първата ми целувка и езика, с който имам вземане даване сега, спокойно мога да заявя, че съм постигнал нещо в живота си“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation