„Наръчник на оптимиста“ – Матю Куик

narachnik-na-optimista

Не съм гледал „Silver Linings Playbook“, така че не очаквайте тук да прочетете и една дума за непоносимия Брадли Купър. Тук ще обърна внимание на трудно поносимия Пат Солитано.

Пат е преживял сериозно психическо сътресение в навечерието на 30-тото десетилетие от своя живот, заради което психическо сътресение влиза в заведение за лекуване на душевно болни. Когато Пат навършва 35, най-сетне бива „освободен“ от „лошото място“ и се прибира вкъщи. При майка си и баща си, защото жена му го е напуснала. И тъкмо около това напускане се реализира настоящото битие на главния герой. То (битието), от своя страна, се състои в целодневно трениране на бицепси, гръдни, гръбни, бедрени и вратни мускули. Тази спорно отегчителна рутина се повтаря, защото един от малкото спомени, които разстроеният ум на героя е съхранил, са думите на бившата му жена, която му е казала, че е дебел. И тя би желала от него да отслабне. Той пък много иска тя да се върне при него. Затова трябва да тренира. И да си я върне.

С това иронично-наивно начало съвсем не целя да се правя на интересен, а да проявя, доколкото е по силите ми, дразнещо наивния глас на Пат, който води наратива в романа на Матю Куик. По абсолютно неизяснена причина, гласът на Пат звучи като на 5-годишен хлапак. Забавен, да, но неоправдано неавтентичен.

Но нали Пат е душевноболен? – Ще кажете вие.

Ами… не съвсем. – Ще ви обърна внимание аз.

На първо време, възрастните, депресирани и психически разстроени мъже не са умствено изостанали. Пат всъщност не е душевноболен, поне не в книгата. Никъде в книгата не се споменава героят да е умствено изостанал. Той е нормално развит човек, за който обстоятелствата се стичат по неприятен начин и причиняват неприятни последици. Дори Пат да имаше биполярно разстройство (тази дума не се споменава нито веднъж във връзка с неговото състояние), той пак нямаше да се изразява като 5-годишен. Макар усърдните тренировки и манията по загубената съпруга, безсънието и честите изблици, резките промени в настроението и периодите на подтиснатост и тревога да са признаци на биполярно разстройство, те не оправдават очевидната умствена изостаналост на 35-годишен (бивш) учител по история. Продължаваме напред…

Друг генерален проблем е, че второстепенните герои, каквито са майката, бащата, братът и Тифани, са едноизмерни, всеки има по едно-две действия и ги изпълнява, защото така трябва. Не защото така диктува съвестта на героя, понеже същият герой е карикатурен и нему е неналична съвест, а защото тези неща е необходимо да се случат. Така се получава „божествената“ поява, „външната намеса“, която още Аристотел е заклеймил като механична и несъвместима с добрата литература. Подобно на Ета, Ото, Ръсел и Джеймс, това лишава историята от органично движение. Налага се неопределеното за момента настроение на Пат да се влоши? Почакайте само да срещне баща си, който по цял ден гледа американски футбол по телевизията и се затваря в офиса си да чете исторически романи. Да, това е всичко, което бащата на Пат прави – затваря се в офиса си и седи пред телевизора. Радостен е, когато Орлите (футболният отбор на Филаделфия) побеждава в мачовете и по-добре да не сте му насреща, когато Орлите губят. Разбирам, че историята е ситуирана в Америка, но дори това е надценяване на деградацията у средностатистическия американец.

Съвсем същото се отнася и до майката на Пат, на която ѝ липсва всякакво усещане за самоуважение. С братът се усеща напредък, но толкова плахо и за кратко показан, че едва ли ще запомните какъв е напредъкът, а само, че е наличен някъде из страниците.

А сега, за мое удоволствие, се радвам, че стигнах до Тифани. Тя, също като Пат, е претърпяла (доста по-трагична) загуба на своя любим и сега ѝ се налага да живее със своите психични проблеми и отклонения. Но! Защо Тифани не говори, не се държи и не разсъждава като 5-годишна? Няма налично обяснение в книгата, затова аз го отдавам на писателската немощ и продължавам напред.

В книгата все пак има два момента, които харесвам. Първият, който наистина си заслужаваше, е главата („Монтажът на моя филм“), разказана в кратки, откъснати пасажи, имитирайки монтаж на филм. Интересен и прилично изпълнен опит, който работи едновременно като разчупване и забързване на действието. Другият момент е събирането на футболните фенове преди мача и всичко, което се случва на това събиране. Пиенето на бири, мъжките приказки, сбиванията и разприте между подкрепящите различни отбори, игрите, с които убиват времето преди самия мач, бяха глътка свеж въздух в иначе бавното, повтарящо се действие.

Ако знаех, че „Наръчник на оптимиста“ е написана през погледа на възрастен мъж, разсъждаващ като малко момче и за това няма ясно обяснение, въобще нямаше да започна да чета книгата. Затова се постарах да представя тъкмо този извънредно важен аспект (и проблем). Заради него не повярвах на главния герой, на това дължа липсата на по-комплексни второстепенни образи, както и неспособността на книгата да ме направи наистина съпричастен към който и да било елемент от историята. Като се замисля, това е и проблемът, който имах с Ета, Ото, Ръсел и Джеймс. В еднаква степен предпочитам да се влюбя или да намразя една книга, вместо тя да ме остави напълно безразличен.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation