Какви са границите на човешкото и „Мечтаят ли андроидите за електроовце“ – Филип Дик

cover-bladerunner-1233-chitanka

„Мечтаят ли андроидите за електроовце“ е самата дефиниция за дървено, зле звучащо заглавие, но все пак е за предпочитане пред превода на оригиналното „Do androids dream of electric sheep“ като „Беглец по острието“. Всъщност „Беглец по острието“ е името на екранизацията на Ридли Скот („Blade runner“). Причината за споменатата недопустимост е в бездната от разлики между филма и книгата. Несъмнено и двете са първокласни шедьоври, съответно в литературата и киното, но единственото, което споделят помежду си, са имена на герои и (малка) част от сюжетните си линии. Затова в рамките на ревюто, заглавието на книгата ще споменавам в буквален превод.

„Мечтаят ли андроидите за електроовце“ е натъпкана до последната страница с идеи, стилизирана в традициите на научната фантастика и съдържаща немалко от характеристиките на постмодерния роман.

Характерните теми и проблеми за Филип Дик, каквито са шизофренията, наркотичната зависимост, какво ни прави хора и къде е границата между изкуствения интелект и еволюиралия такъв, какви са пределите на реалното и къде започва июзорното… всички те присъстват в най-известната творба на писателя, представител колкото на научната фантастика, толкова и на контракултурата.

„Мечтаят ли андроидите…“ проявява представите на Дик за един бъдещ, пост-апокалиптичен свят, когато Земята е разрушена от Последната Световна Война, най-вероятно с помощта на атомни оръжия, макар последното никъде да не е споменато изрично. Хората са колонизирали други планети, като след причинения холокост над Живата природа са побързали да освободят Земята. Нея оставят завита от огромен облак паразитиращ радиоактивен прах, чиято функция е бавно, но сигурно да уврежда органичния мозък и да анихилира останалото от природата. Науката е стигнала момент от развитието си, когато създаването на изкуствен интелект, идентичен с човешкия, вече не е бъдещ копнеж, а реалност. И в следствие на този прогрес се появяват ловците на андроиди, към чието съсловие се числи и Рик Декард. Когато, в следствие на механична грешка, андроид нарани или убие човек, полицията се позовава на безсърдечната и систематична работа на „наемните ловци“.

„Мечтаят ли андроидите…“ започва с изречението: „Лек, весел електроимпулс, подаден от автоматичната аларма на емоционалния синтезатор до леглото, събуди Рик Декард“. (превод Юлиян Стойнов). И макар, че първа глава поставя цялостния тон на романа, още първото изречение, прочетено правилно, изяснява толкова много. Акцентите са „електроимпулс“, „емоционален синтезатор“ и, разбира се, името на героя. Веднага след това се запознаваме с жената на Рик, Айран, която използва различни команди на емоционалния синтезатор, за да програмира усещанията и настроението си за няколко часа или за целия ден. Малко по-късно Декард отива на покрива на жилищната си сграда, където гледа своето животно – електрическа овца (най-съществената и важна разлика с филма). На човечеството му е трябвало да изтреби почти целия живот от Земята, за да започне да го оценява като най-висшата ценност, която съществува. Основната разлика между класите на планетата е притежанието на животно. И единствено заможните обитатели имат възможност да отглеждат истински животни, а всички останали се примиряват със съвършено реалистични прототипи, снабдени с допълнителен, почти невидим бутон, който отваря контролното им табло и разкрива роботизираното им устройство.

В различни моменти от историята, Декарт поставя собственото си съществуване под въпрос, като дори се подлага на Войт-Кампфовия тест, с който се изследват заподозрените андроиди. В края на историята, единственото категорично доказателство, че е човек, са желанието и нуждата да притежава собствено животно.

По протежението на книгата, главният герой неведнъж се улавя на ръба между това, което е правилно (залавянето и отстраняването на андроидите) и собствените си усещания, относно убиването на организми, които видимо не се различават по нищо от човеците. Андроидите от типа „Нексъс 6“, които главният герой преследва, са съвършено истински антропоморфни репликации, разсъждаващи, движещи се и неусетно смесили се с малкото останали хора на Земята. Единствената разлика е, че андроидите са неспособни да изпитват емпатия. (Това изследва и споменатият по-горе Войт-Кампфов тест). И в това се състои отговорът (един от малкото, които Филип Дик е оставил в романа) на въпроса „Какво ни прави човешки създания, плод на еволюцията“. Не разумът, благодарение на който сме се превърнали в Богове, създаващи жив интелект без нужда от репродукция, а способността да изпитваме емпатия. И в този момент се явява втората ключова разлика между книгата и филма, а именно въпросът

какво би било човечеството без религия?

Познатите религии и духовни учения са изтрити, заедно с миналата история на Земята, оставяйки малкото обитатели в ръцете на мерсеризма. Най-ценните вещи на хората са малки машини, приспособени в домовете им, с чиято помощ съзнанието на всеки се свързва с всички останали. Мерсеризмът е показателен за нуждата на човек от обещание за щастлив край, за живот след смъртта, копнежът да бъде част от някакъв „голям дизайн“. И последователното демитологизиране на мерсеризма е паметният коментар на Филип Дик, относно тази толкова проста, толкова човешка нужда от самозалъгване и вяра в мистичното, необяснимото, невидимото за очите.

„Мечтаят ли андроидите…“ е многопластова, благодарение на десетките въпроси, които Филип Дик поставя и малкото отговори, които развенчава, затова и всеки следващ прочит открива нови аспекти и гледни точки. Класическата ноар атмосфера действа като своеобразен ускорител на действието, но сложните, запомнящи се и разнообразни образи успешно балансират по ръба на обикновения приключенски роман и тъй наречената „твърда“ научна фантастика. Обратите в историята се случват последователно, макар и неочаквано, като често пъти изменят напълно усещането от развитието на фабулата. Един по-внимателен прочит оставя всички предпоставки Рик Декард да е всъщност андроид, което обръща цялата история с главата надолу.

3 Thoughts on “Какви са границите на човешкото и „Мечтаят ли андроидите за електроовце“ – Филип Дик

  1. Определено съм съгласен с автора на този пост.
    Мнението ми по тази тема е
    подобно.

  2. За мен Филип Дик е бил човек, гледащ напред бъдещето. Писателските му умения само са спомогнали, тези видения да бъдат поднесени по един уникален начин.
    Моят роман „Матрикант“ е посветен на Филип К. Дик, човекът, който задаваше въпроси.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation