„2666“ – Роберто Боланьо

180496_b

През по-голямата част от живота си, Роберто Боланьо живее като номад. Непрестанното местене и пътуване през страни и континенти впоследствие оставя своя белег върху прозата му. Личните пътувания, търсения, открития и загуби на писателя, са и източника на вдъхновение за редицата романи, които пише през последните 10 години от живота си. И всяка една от историите му, било къс разказ или новела, е своеобразна и същевременно много близка до предишната, разширяваща вече познатата вселена. Боланьо е политически некоректен, арогантен, поетичен и дързък. Способен да предразполага читателя, да разказва кротко и смирено, а миг по-късно да зашеметява със силата на гласа и метафорите си. Но личната му история, наред с историята на неговите книги, срещат своята кулминация в magnum opus-ът 2666”.

Масивният том напомня на картина от Арчимболдо, където всеки елемент е автономен, смислен сам по себе си, но събрани заедно, те формират неделимо цяло. А един от основните проблеми, около които „2666” орбитира, е може ли едно изкуство, възпирано от рамките на формата, да обхване света в неговата хаотична цялост.

Литературните критици”

Критиците са четирима педантични академици и литературоведи, привличани, а в последствие и обединени от магнетизма (и отсъствието) на своя любим писател – Бено фон Арчимболди. В типичен за Боланьо маниер, героите му обикалят литературни конференции из Европа, предприемат пътуване до клиника за душевно болни в Швейцария, където се запознават със загадъчен художник, а междувременно успяват необратимо да се оплетат в отношенията помежду си. На по-късен етап разбират за странните, несекващи убийства, случващи се в Санта Тереса, Мексико, и първата част от „2666” свършва с подготовката на критиците и тяхното заминаване за Мексико.

Толкова разбираме за героите, които по-късно ще срещаме за кратко, само в спомените или цитатите на някой друг. Те са отчаяни, пред тях се отваря метафизична бездна от липсата на германския писател. Отново по боланьовски, писателят задава ритъма и за следващите книги, центрирайки героите си, а не сюжета и действието, като източник на основните теми. Първата и последната част от романа ще се сторят „най-близки” на хората, чели други книги на Боланьо. На онези, които знаят, че развиването, падението, търсенията и загубите на героите винаги са заемали централно място в историите му.

„Амалфитано”

е гласът на друг академик. Учител, емигрант, живеещ на мексиканската граница и грижещ се за красивата си дъщеря. Амалфитано започва да губи ума си още в самото начало, когато разбираме, че жена му го е напуснала, за да пътешества и когато вестите за убийствата, случващи се на територията на Санта Тереза, достигат до преподавателя.

В тази част ярко се проявяват както високата ерудиция (сравнявана с тази на Борхес), така и гъвкавостта на Роберто Боланьо, що се отнася до стила на писане. Способен да поетизира обикновено полицейско досие, да превърне наглед обикновените факти в значими събития. Тук най-осезаемо се сблъскват (понякога) снобските елементи и гнусната действителност, която работи на още едно ниво в „2666”: чувства се като сянка, нещо неотменно, притеснително и носещо страховит пост-апокалиптичен заряд.

Малко преди края на втора част Амалфитано се запознава с начетен аптекар, появяващ се в една-единствена сцена, но посредством когото писателят възхитително разкрива един от любимите си проблеми:

„Той предпочиташе „Метаморфозата” пред „Процесът”, предпочиташе „Бартълби” пред „Моби Дик”, предпочиташе „Чисто сърце” пред „Бувар и Пекюше”, „Коледна приказка” пред „Повест за два града” или „Клубът Пикуик”. Тъжен парадокс, помисли си Амалфитано. Вече дори начетените фармацевти не дръзват да посегнат към големите, несъвършени и бурни като поток произведения, които проправят път в неизвестното. Предпочитат майсторските упражнения на големите творци. Или – което е едно и също – предпочитат да гледат големите творци в уроците им по фехтовка и не искат да знаят нищо за истинските битки, където големите творци се сражават срещу онова, което ни плаши всички, което ни ужасява и ни налита, където има кръв, смъртоносни рани и противна воня”

„Фейт”

Третата секция на романа ни среща с тъмнокож американски журналист, подвизаващ се под псевдонима Оскар Фейт (още името му загатва за тона на тази част). След като колега в списанието, отговарящ за спортната колонка, умира, Фейт е изпратен в Санта Тереса да отрази боксов мач. Попадайки в малкия град, в събирателната точка на целия роман, Фейт бива поведен на обиколки в местните барове, попада на редица тъпкани с наркотици партита, където среща Роса (жената на Амалфитано) и решава да я спаси. „Това е голям град. Истински град” – казва един от мексиканските колеги на Фейт. „Имаме всичко… Има само едно нещо, което ни липсва – време”.

Ако в частта за критиците (I) разбираме за убийствата в Санта Тереса дистанцирано, те звучат повече като абстрактни проблеми от друг свят, които (почти) не намират място в елитарния и изпълнен с философски, екзистенциални въпроси живот на четиримата критици, а със спираловидното спускане в лудостта на „Амалфитано” (II) и сянката на убийствата, която охлажда атмосферата, значително се доближаваме до града, то с историята на Фейт ние вече се намираме в леговището на звяра (или зверствата). Виждаме разядения от наркотици, насилие и деградация живот в Санта Тереса, където невидимите сили на картела акумулират действието и техният тласък неусетно ни отвежда до

„Престъпленията”

Повече от 300 страници проява на писателска мощ, за която трудно бихме намерили база за сравнение. С неуморима прецизност Боланьо описва в хронологичен ред безскрупулните убийства на стотици жени, случили се между 1993 и 1997 г. Откриването на обезобразени трупове, изхвърлени в пустинята, полицейската корупция, наред с политическата неангажираност и непрестанно разширяващото се влияние на картелите, се редуват в последователност, сякаш целят създаване на постоянен, монотонен, задушаващ (барабанен) ритъм. Бруталните, нечовешки изнасилвания, наръгвания и извращения, които са преживели жертвите на безмилостните убийства, поляризират темата за жените, която писателят засяга още в първата част. При критиците жената, която е единица, е обект на безкрайно обожание, поставена е на пиедестал от тримата си колеги. Докато тук виждаме един опит за анихилиране на женствеността, дори една груба представа за „мъжки свят”, търсена в действително случилите се серийни убийства, които предимно са повлияни от първични, неандерталски пориви. Необузданият мачизъм е очевиден и майки, дъщери, съпруги и любовници, практически всяка жена е потенциална жертва. Като най-дълга, откъм обем, тази част съдържа десетки герои, кой от кой по-колоритни, всеки със своя принос към историята, а успоредно с това и разплитащ нова нишка от проблематиката на Боланьо. Особено интересна е възрастната гадателка Флорита Алмада:

„И каза: след тези видения не мога да спя. Каквото и да взимам за нервите, не ми помага. Обущарят все със скъсани обувки ходи. Така че стоя будна, докато се зазори, и се опитвам да чета и да правя нещо полезно и практично, но после сядам на кухненската маса и започвам да мисля за това. И накрая каза: говоря за жестоко убитите жени в Санта Тереса, говоря за момичетата и за майките, и за работещите жени, които всеки ден се появяват убити в кварталите и в околностите на този трудолюбив град в северната част на щата ни. Говоря за Санта Тереса. Говоря за Санта Тереса”

Гласът на Флорита, макар зловещо пророчески, е учудващо успокояващ, топъл, изпълнен с човещина. Посредством него Боланьо канализира огромното си недоволство към несправедливостта на познатия му свят.

В известна степен „2666” е зашеметяващ лирически бунт  на писател, чийто живот протича под знамената на безнадеждното разочарование от света.

Въпреки непосилно гнусните моменти, четвъртата част е особено важна за масивната структура на романа, защото е символичен епицентър.

Цикличността на проблемите при Боланьо е осезаема във всичките му книги, повтарянето им в различен контекст (което съответно води и до различно осмисляне), но точно тук, както споменах по-рано, всичко се обединява, набъбва, едното придава тежест на другото.

В известен смисъл, за незавършеността на „2666” спомага и преждевременната смърт на чилийския писател. Никога няма да получим интервюта, в които той говори за смелите, за обърканите и крехки, за губещите се и за безсърдечните образи, създадени тук, никога няма да имаме възможността да го попитаме колко от описаното е преживял и колко е чиста проба художествена измислица. В мътното було на неизвестността ще останат още десетки въпроси относно разнообразната поетика, винаги съгласувана със сюжета, която изпълва отделните части. Но в немалко от особеностите на неговия герой

„Арчимболди”

можем да познаем Боланьо. Заключителната част на романа разказва за живота на Ханс Райтер, германец, част от 79-ти полк в нацистката армия през Втората световна война. „Майка му бе едноока… Баща му бе куц”. И все пак Райтер се ражда и израства като здрав, силен и меланхоличен младеж, чийто мрачни мисли го затварят във въображаем пашкул. Насред ужасите и бомбите, пушеците и виковете на умиращи войници, съпътстващи Втората световна война по цялото ѝ протежение, Райтер случайно открива дневника на друг писател, откъдето се запознава с името и историята на художника Джузепе Арчимболдо, а впоследствие, когато приема писателското поприще, взема назаем това име, за да запази своята анонимност.

При по-внимателно четене на малкото биографични данни, които Боланьо оставя и особено от спомените на приятелите му, можем да познаем много „от него” в героите писатели, които създава и по-специално в Арчимболди. Но и това едва ли е достатъчно, тъй като подобно на него самия, героите му също често пъти оставят повече на въображението и догадките, отколкото на сухите факти.

Въпреки внушителните си обем и съдържание, „2666” успява да запази своята кохерентност. Колкото магнетична в своите детайли, толкова и отблъскваща в мрачната картина, която рисува. В своя magnum opus, Боланьо вплита цялата си писателска мощ, необозрима ерудиция и страстта си на поет, за да създаде постмодернистична литература, която в своите мащаби, очарование и сила не може да се сравнява с нищо, писано през последните петнайсет години.

А за финал остават думите на един от „по-малките” герои в последната част:

„Вече знаех, че е безполезно да се пише. Или че си струва само ако човек е готов да напише шедьовър. Повечето писатели се заблуждават или играят. Може би да се заблуждаваш и да играеш е едно и също, двете страни на една и съща монета. Всъщност никога не преставаме да сме деца, чудовищни деца, пълни с херпеси и брадавици, и тумори, и синини по кожата, но все пак деца, тоест завинаги си оставаме вкопчени в живота, понеже сме самият живот. Би могло да се каже също: ние сме самият театър, ние сме самата музика. По същия начин малцина са писателите, които се отказват. Играем си на безсмъртни. Заблуждаваме се в преценката за собствените си творби и в неизменно мъглявата преценка за творбите на другите. Ще се видим при Нобел, перчат се писателите, все едно казват ще се видим в ада”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation