Криминале по Шекспир

dfb921453c9326fd168afdd379d38e74

Едва ли има грамотен човек на света, който да не прави връзка между името на тази публикация и името на (вероятно) най-великия писател, стъпвал някога по земята.

Уилям Шекспир…

…известен още като Куентин Тарантино през 1600 година.

Нима имах дързостта да сравня Шекспир и Тарантино? Всъщност редица критици са споменавали очевидните препратки във филмите на Тарантино към отделни Шекспирови трагедии (напр. разговорът между ченгето под прикритие в „Глутница кучета“, което обяснява на Мистър Оранжев (Тим Рот) как да бъде ченге под прикритие, звучи като монолог на Хамлет, разбит на фрагменти в модерен диалог). Истината е, че всеки себеуважаващ се драматург се позовава на именития английски поет. Приликите между двамата обаче не се изчерпват с това. Множество и колоритни персонажи, често задвижвани от копнеж по отмъщение, задължителни кървави кулминации на действието, объркващи и разпилени сюжетни нишки, развиващи успоредно няколко разностранни истории, които се обединяват в (предварително) неизвестна бъдеща точка… и още, и още. Тарантино и Шекспир са модерни, интригуващи, забавни, със специфичен черен хумор. И двамата подлежат на разнообразен анализ – несъмнено ключов признак за първокласното писане (съответно и режисиране). Но тук искам да се спра на една конкретна, незаслужено подценявана трагедия, чиято структура забележително напомня на филм на Тарантино, заради привидната ѝ простота и дълбоко вкорененото послание. 

Ако по невероятно стечение на обстоятелствата си имал нещастието да се родиш като образ в трагедия на Шекспир, то вероятността да бъдеш покосен позорно, страховито, извън кадър или изобщо – да бъдеш убит по своеобразен начин, – е огромна. За справка: смъртността в „Крал Лир“ е 63.1%, в „Хамлет“ са чудовищните 79,9%, но „Отело“ заслужено седи на кървавия пиедестал със завидните 82.5%. Според легендата, самият Джордж Мартин е хлъцнал, когато за пръв път прочел тази статистика.

И все пак, една от най-пренебрегваните пиеси на Шекспир изобщо, неговата първа трагедия, онази, която критиците пламенно отричат, се нарича „Тит Андроник“. Макар да не е с най-висок процент смъртност, на следната инфографика ще откриете, че именно в нея е най-голям броят на убити герои.

Запознайте се с Тит. Той има хубав ден. Току-що се е увенчал с лаври, след като успешно повежда римляните в битка и разгромява готите. Тит е герой във всички измерения на героическия мит, а Императорът го обожава и решава да се ожени за дъщеря му. Всичко се подрежда.

Поне докато Императорът, по типичен императорски маниер, не преосмисля решението си и предпочита да се ожени за предводителя на хората, разгромени от Андроник. Същата жена, която моли Тит Андроник да пощади живота на сина ѝ. Онази, чийто син бива нарязан на парчета и хвърлен в огъня.

Прецененката на дадена ситуация, казват, е съществена работа…

Бъдещите събития, както по-проницателните очакват, се влошават от настоящите неудобства.

Започва се главозамайваща, в своя обхват, игра на отмъщения, обединяваща в себе си кое от кое по-кървави убийства, гротескни осакатявания, изнасилвания, канибализъм и изтезания. В типична за Шекспир експозиция повечето от извращенията се случват в реално време, но разликата е, че с първата си трагедия безсмъртният бард сякаш е целял да отврати зрителите. Трудно е да се анализира „Тит Андроник“, защото очакванията към Шекспир включват вивисекция на човешката душевност от най-висок калибър. Ще ми се да коментирам развиването на образите, проблясъците на надежда сред всичкия мрак, сред (почти) непрестанното клане, намеренията на писателя, относно поуката. Но нямам нищо по тези точки. Дори най-малкият син на Тит, Луций, един от по-маловажните герой, мечтае просто да се присъедини към свадата, за да убива и отмъщава. Тъй като появата на Луций е краткотрайна, предполагам, че идеята зад включването на най-младия член на рода, е проявяването на безкрайната, спираловидна борба за отмъщение, която предстои да отеква поколения на(п)ред. Отчайваща е мисълта, че дълго след като Тамора (императрицата) и семейството ѝ бъдат избити, проливането на кръв няма да спре.

Непосилната ирония на битието

присъща на Шекспир, се явява по-ярко от всякога именно в кървавото великолепие на „Тит Андроник“. Легендарният водач на римските армии, посветил живота си на битки за мир, слава и почести, завършва в умопомрачителен сблъсък за отмъщение, в чиято развръзка ще има по-малко оцелели, отколкото победители. „Тит Андроник“ е преобръщаща стомаха, на моменти непоносима трагедия, ползваща за внушение предимно насилие и по-малко приказки. (Макар приказките да са достойни за цитиране). Завладяваща и актуална, днес тя е просто силно недооценена. Особено вземайки предвид, че  предлага осезаемо по-различен поглед върху творчеството на Уилям Шекспир от добре познатия през задължителните „Хамлет“, „Макбет“ и любовните сонети.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation