Неустоимото въздействие на първото изречение

af304966c2fade644d19cc2ee7f50a34

В правото си на читатели често пропускаме важни детайли от книгата, която ни е пленила в момента. Детайли, които иначе биха ни направили по-съпричастни с героите, които ни въвеждат в някакво (ново) действие или пък такива, които на пръв прочит звучат безсмислено, неуместно някак. Дали защото четем предимно в градския транспорт или по страница-две под светлината на нощната лампа преди лягане, а може би защото сме подхванали някоя класика, с чийто прочит просто искаме да се похвалим по-късно, макар да сме усвоили малко или нищо от нея. Какъвто и да е случаят, мисля че един от елементите, на които не отдаваме нужното или откровено пренебрегваме е първото изречение. Онова, което, прочетено правилно, има способността да намира специално място в читателските сърца.

Изречението, което задава тона на романа, създава мигновено напрежение, приковавайки вниманието, рисува фона, на който ще се развиват събитията или просто отеква в ума ни с необяснимо благозвучие. Разбира се, същинските майстори на разказваческото изкуство отделят време и енергия за шлифоването на всяко изречение, но тук искам да се спра само на първите. Защо са толкова запомнящи се и каква функция изпълняват.

Ако трябва да обобщим с думите на Стивън Кинг, взети от интервю с Джо Фаслър: „Контекстът е важен, а също и стилът, но добре написаното първо изречение е авторовия глас в най-чист вид. Хората често говорят за „гласа“, но в повечето случаи имат предвид просто „стил“. Гласът е повече от това. Хората четат книги в търсене на нещо. Но не идват за историята или дори за героите. Със сигурност не идват и заради жанра. Смятам, че читателите идват за гласа… привлекателият глас създава интимни отношения“.

Авторът на текста, подписващ се с простичкото Жор, се извинява предварително, че тук няма да срещнете може би най-известното откриващо изречение в историята на литературата, а именно началото на „Ана Каренина“. Причината е, че него всеки го знае, а онези, които не са запознати, вече го гугълват.

Кратко, запомнящо се, поетично обобщение на целия роман

1. Лолита, светлина за живота ми, огън за слабините ми. – „Лолита“, Владимир Набоков

Всички (по)читатели на неповторимия стил на Набоков познават малката нимфетка, големия Хумберт Хумберт и огромното влияние на този роман, а онези, които за пръв път го разлистват, несъмнено могат да отгатнат всичко това още в поетичния отглас на първото изречение.

2. Беше неизбежно: мирисът на горчиви бадеми винаги му напомняше съдбата на невъзможната любов. – „Любов по време на холера“, Габриел Гарсия Маркес

3. Мама умряла днес. – „Чужденецът“, Албер Камю

Невъзможно краткото и интимно изречение, с което Камю започва най-известния си роман, представя толкова малко информация, в съвсем лаконичен израз и оказва максимално въздействие у читателя… което не намалява ни на йота в следващите 80 страници.

4. Утрото, когато превъртях, беше прекрасно — една прекрасна майска утрин. – „Гняв“, Стивън Кинг

Колко просто е това изречение? Колко очарователно и пренасящо ни направо в света на разказвача.

Магнетично, объркващо и бегло загатващо предстоящите събития

1. Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. – „Майстора и Маргарита“, Михаил Булгаков

2. Всичко започна от една грешка – „Нюйоркска трилогия“, Пол Остър

3. Пътникът от кабината записа в дневника си една пародия на Декарт: „Неудобно ми е, следователно живея“ и остана с перото в ръка, защото нямаше какво повече да отбележи. – „Безнадежден случай“, Греъм Грийн

4. Малко или повече всичко това се случи. – „Кланица 5“, Кърт Вонегът

Изреченията-параграфи

Едно върховно начало е това на Дикенсовата „Повест за два града“. Умопомрачителна подредба на думи, чието непреходно звучене е омагьосвало, омагьосва и ще продължава да омагьосва поколенията:

1. Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие, години на светлина, години на мрак, пролетта на надеждата и зимата на отчаянието; всичко беше пред нас, пред нас нямаше нищо, всички вървяхме право към небето, всички вървяхме право в обратната посока — казано с две думи, периодът толкова много приличаше на сегашния, че някои от най-разпалените специалисти настояват, че той трябва да се описва само с превъзходна степен на сравнение — и в положителния, и в отрицателния смисъл. – „Повест за два града“, Чарлз Дикенс

От друга страна стои забързаното, задъхващо и побиращо в себе си есенцията на главния герой (и разказвач) изречение, с което започва(т) „Възгледите на един клоун“ на великия Хайнрих Бьол:

2. Вече беше тъмно, когато пристигнах в Бон, наложих си пристигането ми да не протече механично, както се бе получило по време на петгодишното ми постоянно пътуване: надолу по стълбите на гарата, нагоре по стълбите на гарата, оставяне на пътната чанта, изваждане на билета от джоба на палтото, взимане на пътната чанта, подаване на билета, отиване до будката за вестници, купуване на вечерните вестници, излизане навън и повикване на такси. – „Възгледите на един клоун“, Хайнрих Бьол

Изреченията, които влизат в диалог с читателя

Разбира се, какво би представлявал пост в този блог, без присъствието на незаменимия Джеръм Дейвид Селинджър. Специално за тази колекция от изречения избрах отприщването на Холдъновата история:

1. Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво са се занимавали родителите ми, преди да ме създадат, и какво ли не още, с една дума — цялата тази плява от сорта на „Дейвид Копърфилд“, но на мене не ми се ще да се ровя из нея. – „Спасителят в ръжта“, Джеръм Дейвид Селинджър

Цялото задвижвано от наркотични халюцинации и интроспекции повествование на култовата „Страх и омраза в Лас Вегас“ носи усещане за пряк диалог с читателя. Хънтър Томпсън, зареден с огромни дози ирония и черен хумор, разкрива пищността, отвратителните измерения и корозивното въздействие на Американската мечта. Но всичко започва с паметното:

2. Бяхме някъде около Барстол, на ръба на пустинята, когато наркотиците започнаха да действат. – „Страх и омраза в Лас Вегас“, Хънтър Томпсън

Японският грандмайстор Харуки Мураками започва своята „Хроника на птицата с пружина“, като проявява героя си насред най-обикновена битова ситуация – готвейки спагети в кухнята, свирукайки си. Мигновено се чувстваме заинтригувани и привързани:

3. Когато телефонът звънна, бях в кухнята — правех спагети и си свируках заедно с увертюрата на „Крадливата сврака“ от Росини, която излъчваха по една от радиостанциите на къси вълни, най-съвършената музика за варене на спагети! – „Хроника на птицата с пружина“, Харуки Мураками

Макар да изразява своето недоволство към човешкия род предимно посредством сатирични генерализации, Дългас Адамс умело втълпява в читателското ни его чувството за вина, неудобството, че сме малка част от малкото човечество, заемащо нищожен парцел във Вселената. И какъв по-подходящ пример от началото на „Пътеводител на галактическия стопаджия“, където сякаш карфицата не се забожда просто в нашата Слънчева система, а направо в Земята и в частност – във всеки един от нас:

4. Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце. – „Пътеводител на галактическия стопаджия“, Дъглас Адамс

И за финал споделям няколко любими, които нямах желание да поместя в категория, но все пак сметнах за нужно да присъстват тук.

1. Като рекли всички: „Кремъл, та Кремъл!“ – „Москва-Петушки“, Венедикт Ерофеев

2. За да се родиш наново — пееше Гавраил Фаришта, падайки от небесата, — първо трябва да умреш. – „Сатанински строфи“, Салман Рушди

3. Имаше някога едно момче, което по цял ден чистеше буболечките от косата си. – „Камера помътняла“, Филип Дик

4. Пътникът във времето (защото ще бъде по-удобно да го наричаме така) се беше впуснал да ни разказва някаква небивалица. – „Машината на времето“, Хърбърт Уелс

5. Ужасът, който нямаше да свърши още двадесет и осем години — ако изобщо някога свършеше — започна, доколкото ми е известно, с едно корабче от вестникарска хартия, плаващо в придошлата от пороя канавка. – „То“, Стивън Кинг

6. Именувайте ме Ишмиъл. – „Моби Дик“, Херман Мелвил

7. Една заран Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че е превъплътен в огромно насекомо. – „Метамофрозата“, Франц Кафка

4 Thoughts on “Неустоимото въздействие на първото изречение

  1. Диляна on 21.03.2016 at 15:45 said:

    И класическото първо изречение от „Ана Каренина“, което няма как да не те грабне:
    „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.“

    Страхотна статия! Поздравления!

  2. penzata on 12.12.2016 at 14:04 said:

    Хубава статия, заради която искам да ти споделя едно от моите най-любими и смразяващи встъпителни изречения. То е на Кормак Маккарти от романа „Кървав меридиан“ и гласи следново:
    „Виж детето.“
    Това крайно лаконично и просто изречение, съдържа в себе си огромния заряд на романа. Стъписва, а когато приключиш и последната страница и се върнеш отново на него, те сгромолясва. Феноменално е.

    • Много отдавна искам да чета „Кървав меридиан“, но за съжаление все още не е преведена у нас 🙁
      А на английски не смогвам да си я поръчам. Маккарти е един от малкото живи писатели, които работят с езика адски внимателно и пунктуално, наистина страхотно първо изречение, което напомня на началото на „Чужденецът“, макар тонът тук да е по-ведър 🙂

      • penzata on 14.12.2016 at 15:05 said:

        По-скоро последващите три изречения „синтезират“ тона на встъпителното:
        „See the child. He is pale and thin, he wears a thin and ragged linen shirt. He stokes the scullery fire. Outside lie dark turned fields with rags of snow and darker woods beyond that harbor yet a few last wolves.“

        Но ако сравним само първите две изречения (на Камю и Маккарти), без каквато и да е яснота за последващия текст, то „See the child.“ напомня началото на „Чужденецът“, може би, заради простотата си, но докато изречението на Камю е констатация, „караща“ те да се замислиш за последващите действия, вследствие на“встъпителната“ случка, то това на Маккарти те провокира да „видиш“ нещо, толкова „просто“, като едно дете и няма как да не се замислиш, какво точно изисква от теб авторът и дали не те „кара“ да оставиш „повърхността“ си в началото на произведението, защото това, което предстои, ще е в разрез със „закърнелите“ ти възприятия.
        Улях се. 🙂

        Диалозите в „The Sunset Limited“ по пиеса на Маккарти, бяха изключително силни и прецизни, че няма как да не обожаваш този писател.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation