„Майка Нощ“ – Кърт Вонегът

161933_b

Малко романи са будили толкова противоречиви усещания у мен. През цялото време лавирах между симпатията към Хауърд Камбъл, младши, към човечността, така характерна за всички герои на Вонегът, към огромното му сърце и недоволство от сеещата се навсякъде омраза.

Може и да е така. Като пропагандист се бях надявал чисто и просто да съм смехотворен, но в този свят е ужасно трудно да си смехотворен, защото твърде много човешки същества не желаят да се смеят, не са способни да мислят, винаги са готови да вярват, да се зъбят и да мразят. Колко много хора искаха да ми вярват!
Мислете каквото си искате за безусловната вяра, но за мен способността да вярваме, без да задаваме въпроси, е абсолютното зло. 

И малко по-късно:

Къде е злото? То е онази голяма част от всеки човек, която иска да мрази без ограничения, която иска Бог да е на нейна страна в омразата. Това е онази част от всеки човек, която намира грозотата за толкова привлекателна!
Това е онази част от имбецила, казвам аз, която наказва и унижава, и с радост обявява войни 

От друга страна, непрестанно изтъкваният факт, че той все пак е бил пропагандатор на нацистката идея в Германия стои като метална стена пред възприемането на образа му като положителен. Той е служил на злото прекалено открито, а на доброто твърде прикрито и това е престъплението на неговия живот. 

Какво би била книга на Вонегът без съкрушителната лаконичност и сарказма, които казват по-малко, отколкото оставят на въображението:

— Навсякъде из лагера имаше високоговорители и те никога не млъкваха. Пускаха много музика. Хората, които разбираха от музика, твърдяха, че често била хубава — понякога превъзходна.
— Интересно — отбелязах аз.
— Нямаше музика, писана от евреи — продължи той. — Това беше забранено.
— Естествено.
— И винаги прекъсваха изпълненията по средата, за да обявят нещо. По цял ден музика и съобщения.
— Колко съвременно. 

И тук присъства идеята за детерминизма, за липсата на свободна воля, която е основна (и) за „Кланица 5“. И отново сякаш в нея е търсено едно „висше“ оправдание за несправедливото устройство на умиращата планета и населяващото я човечество. Нещо, което е извън нас и ни заставя да действаме по начините, по които действаме – тук конкретно е химията. И това най-отчетливо се проявява в следния диалог между Хауърд Камбъл, младши и един патрулиращ полицай:

— Баща ми умря през войната — подхвърли полицаят.
— Моите съболезнования.
— Предполагам, че и от двете страни са умрели добри хора.
— Струва ми се, че сте прав.
— Смятате ли, че ще има още една?
— Една какво?
— Нова война.
— Да.
— Аз също. Не е ли кошмарно?
— Думата е точна — отбелязах аз.
— Какво може да направи отделният човек?
— Всеки прави по малко и, ето ти.
Той въздъхна тежко и поклати глава.
— Всичко се насъбира. Хората не си дават сметка. Какво могат да направят?
— Да се подчиняват на законите, например — реших аз.
— Половината не искат да правят дори и това. Какви неща съм виждал… Какви неща ми казват хората. Понякога ме обзема отчаяние.
— Всички понякога се чувстват така.
— Предполагам, че отчасти това е химия.
— Кое?
— Да ти потънат гемиите. Нали напоследък откриват… Че всичко се дължи на химикали.
— Не знам — казах аз.
— Четох някъде. Едно от нещата, които са открили.
— Много интересно.
— Могат да дадат на човек някакви химикали и той полудява. Работят върху това. Може би наистина всичко е химия.
— Много е възможно.
— Може би, защото в различните страни хората ядат различни химикали, затова се държат по различен начин.
— Досега не се бях замислял за това.
— Иначе защо всички толкова се променят? Брат ми беше в Япония и каза, че японците били най-милите хора, които бил виждал. А именно японците убиха баща ни. Замислете се над това.
— Непременно.
— Трябва да е от химикалите, нали?
— Разбирам какво имате предвид.
— Да. Помислете още малко върху всичко това.
— Непременно. 

Докато следим диалога между Хаурд Камбъл, младши и създателят на Аушвиц, се избистря бездната от различия между двамата:
— Сега съм писател. И през ум не ми е минавало, че някога ще стана писател.
— А мога ли да ви задам един личен въпрос? — попитах го аз.
— Разбира се — отвърна той добродушно. — Това е фазата, в която съм сега. Сега е време за размисъл и даване на отговори. Питайте, каквото желаете.
— Чувствате ли се виновен за смъртта на шест милиона евреи?
— Ни най-малко — отговори създателят на Аушвиц, въвелият конвейерните ленти в крематориумите, най-големият купувач в света на газа, наречен „Циклон-Б“.
Тъй като наистина не познавах този човек, опитах да се пошегувам като колега с колега, както ми се струваше:
— Били сте чисто и просто войник, нали? Получавали сте заповеди отгоре и сте ги изпълнявали стриктно като всеки войник по света. 

Вонегът изтъква нездравата способност на човешкото същество да оправдава дори най-чудовищните си престъпления, да търси причината, която му е дала (или продължава да му дава) „зелена светлина“ за извършването им. В тази и други подобни тънки разлики главният герой изпъква пред останалите образи в книгата. Той е осъдителен към себе си, наясно е с всичко зло и добро, което е направил и претегляйки везните, когато в самия край на историята разбира, че отново ще бъде пуснат на свобода, на него му се гади от тази перспектива . Единственото, което му остава, е скъсването на нишката между него и жестокия свят, където нишката представлява живота.
Мисля, че тази нощ ще обеся Хауард У. Камбъл, младши за престъпления срещу себе си. 

Вонегът, освен самобитен майстор на разказа, има едно от най-непогрешимите усещания за неговото завършване, за последните изречения. Auf wiedersehen? Дори не за последно изречние, а буквално за последния символ. Защо въпросителна? Аз я интерпретирам като надежда, че самоубийството в непосилния за живот свят се явява едновременно и очакване за предстоящ по-добър. Все пак какво може да е по-лошо от това човечество с прословутата му цивилизация, чиито механизми са задвижвани от омраза, войни, смърт, ненавист, наказание и унижение.
Затова въпросителната е едно „може би“. Може би ще се срещнем отвъд (където отвъд не е непременно връщане към трансценденталното начало (будизъм) или сливането с Бога (християнство), а просто копнеж за един по-добър свят – ключовото послание в цялата проза на Кърт Вонегът), ако отвъд изобщо съществува.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation