„Закуска за шампиони“ – Кърт Вонегът

69921_b

„Закуска за шампиони“ непоследователно разказва събитията, довели до срещата на Килгор Траут и Дуейн Хувър, самата среща и случилото се след нея. Килгор Траут е никому неизвестен автор на научна фантастика, чиято кариера се простира до последните страници на евтини списания. Дуейн Хувър е милиардер. Срещата на двамата предизвиква две събития в бъдещето: Траут печели Нобелова награда за литература, а Хувър полудява.

Докато Траут пътешества през американските магистрали, по пътя към фестивала на изкуствата, където е поканен да гостува и който ще промени живота му, в типична за Вонегът експозиция срещаме редица по-малки (незначителни за основната история) герои, представяни като главни действащи лица. Алюзията е очевидна – за всеки човек светът се върти около самия него. Това, макар и сред лайтмотивите на романа, прави огромно впечатление, заради умението на Вонегът да налива кръв в плещите на даден образ в рамките на кратък параграф или бележка.

Килгор Траут известно време съзерцава думата „ПИРАМИДА“, изписана с гигантски букви върху едната страна на камиона, с който пътува и разсъждава на глас: „Защо човек в транспортния бизнес ще кръсти камионите и фирмата си на постойки, които не са се изместили на инч от раждането на Христос?”. Следва лаконичният отговор на шофьора: „На шефа му допада как звучи“. Тези думи събуждат кратка история в главата на Траут – действието ѝ се развива на планета, където изговорените думи се превръщат в музика, защото обитаващите я същества са омагьосани от звуците… но за да функционира такова общество, властващите политици и корпорациите са създали нови, по-грозни думи, граматика и смислови структури, за да възпрепятстват създаването на музиката. С характерния прост и изобличителен стил Вонегът осмива онова, което вижда като абсурдно и порочно в настоящото състояние на цивилизацията. Войните, упадъка на изкуството в различните му форми и неугасващото желание на човешките същества да властват и да се избиват.

След излизането на „Закуска за шампиони“, Вонегът спира да публикува кратки разкази и сред читателите му се създава усещането, че се е отказал от писането изобщо, а в рецензията на „Ню Йорк Таймс“ за романа пише: „Мистър Вонегът се отказва от художествената измислица пред очите ни… когато се самоунищожава като писател, за което ни предупреждава още в средата на книгата с думите „След като разбрах какво е превърнало Америка в толкова опасна, нещастна държава на хора, които нямат нищо общо с истинския живот, реших да се откажа от разказваческото изкуство“.

Основен и повтарящ се лайтмотив в книгите на Вонегът е този за целта на изкуството да пречисти земята от злото. И когато за из(об)разяването на комплексните проблеми, наблюдавани и анализирани от Килгор, словото се явява недостатъчно, Разказвача посяга към най-простите изразни средства – рисунките. Те създават усещане за четенето на по-лесносмилаема книга (напомняйки на детските книжки с илюстрации и своевременно на скални рисунки от зората на човечеството) и тъкмо този контраст превръща книгата в един от най-приятните и същевременно многопластови романи на Вонегът.

С напредъка на Килгор към заветната цел и засилващото се чувство за психическото разстройство на Хувър, четвъртата стена (между героите и техния създател, както и между писателя и читателя) постепенно пада. Ето няколко примера.

Траут в обръщение към папагала си, точно преди да тръгне на път:

Честен кръст, Бил, начинът, по който нещата се развиват, ме навежда на мисълта, че съм образ в нечия книга, където авторът иска да пише за някой, който страда през цялото време“

Моментът, когато Разказвача очаква героите му да влязат в заведението:

Сервитьорката ми донесе още една напитка. Искаше да запали свещта на масата ми. Не ѝ позволявах.

– Можете ли да видите нещо в тъмното, докато седите със слънчевите си очила.

– Истинското шоу се разиграва в главата ми – отвърнах.“

Питанката на Дуейн Хувър:

Какъв е смисълът на живота?“

И острият отговор на любимия му Килгор Траут:

Да бъдеш очите, ушите и съзнанието на Твореца на Вселената, глупако!“

Вонегът огорчено споделя, че си представя „човешките същества като огромни, цилиндрични епруветки, задвижвани и контролирани от химични реакции, протичащи в тях“. Подобно на „Кланица 5“, свободната воля е поставена под въпрос – в „Закуска за шампиони“ хората са въобразени в ума на Разказвач (или Творец/Създател). Негативното влияние на лошите идеи, ведно с вредните химични реакции, протичащи в организма, са основополагащи за концепцията „Ин и Ян на лудостта“ – разковничето за героя Дуейн Хувър.

Затова в интерес на оцеляването им, те се упражняваха да бъдат съгласяващи се машини, вместо мислещи машини. Всичко, което умовете им трябваше да извършат, бе да разберат какво мислят другите и да започнат да мислят по същия начин“.

Закуска за шампиони“ е публикувана през 1973 г., когато на дневен ред е била „смъртта на романа“. Това явно предизвиква Вонегът да напише роман за тази смърт, като на самия финал решава да даде безпрекословна свобода на своите образи, отказвайки се от тях, изваждайки ги от света на художествената измислица и оставяйки ги да се оправят сами в един свят, чийто смисъл сам е непосилен да дефинира.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation