„Нула К“ – Дон ДеЛило

202846_b

Основна характеристика на постмодерната литература е създаването на онтологии, светове. В този си стремеж, постмодернистите иронизират действителността, в която се будим сутрин, слушаме сутрешните новини, пренасящи ни насред нова световна икономическа криза или развиващи се военни действия в Близкия Изток; отиваме на работа, където действаме по чужди проекти или се потапяме в нечий друг свят, а в края на деня се прибираме вкъщи, за да си пуснем филм, да почетем книга или да се отдадем на вечерното си бягство от действителността посредством друга медия. Затова понятието деконструкция се е превърнало в синоним на постмодернизма – той осмива реалността, но не предлага решение за проблемите й.

Други характеристики на „течението“, въпреки невъзможността то да бъде линейно документирано, са излизането от рамките на сюжета, рушенето на четвъртата стена и съответното влизане в диалог с читателя, метафикцията и обсесията на постмодернистите с езика.

В „Нула К“, главният герой на Дон ДеЛило – Джефри Локхарт, – е загубил първородната си майка в своите юношески години, а баща му, световноизвестен финансист в пика на своята кариера, го е лишил от присъствието си. И в породилата се неспособност на Джеф да разбере света, да обясни съдбата си, на 14-годишна възраст момчето започва да дава дефиниции на всичко заобикалящо го. В тази му ранна „прищявка“ се заключва лайтмотивът на романа, а именно интересът към и огорчението от езика. От неговата невъзможност да улови в буквени мрежи действителността, да я категоризира, да я определи веднъж-завинаги като солидна основа за пребиваване.

„Веднъж беше Пепелна сряда, влязох в една църква и се наредих на опашката. Оглеждах статуите, мозайките, колоните, витражите, а когато стигнах до олтара, коленичих. Свещеникът се приближи и ме беляза, петно от свещена пепел, отпечатано с палец на челото ми. „Защото пръст си“. Не бях католик, родителите ми не бяха католици. Не знаех какви сме. Ние бяхме „яж и заспивай“. Ние бяхме „занеси костюма на баща ти на химическо“.

Когато 14-годишният Джефри осъзнава това, той си създава навика да накуцва, като отчаян опит да утвърди себе си, да стане разпознаваем, без да се позовава на лингвистичната крехкост.

„Веднъж, още докато баща ми и майка ми бяха женени, той я нарече „недодялана“. Сигурно го каза на шега, но, така или иначе, ме накара да отворя речника и да проверя значението на думата недодялан. Груб; дебелашки. Потърсих дебелашки. Нетактичен; нешлифован. Запрелиствах напред към нешлифован. Лишен от блясък и финес. Продължих към финес…“

В първата част на романа срещаме 30-годишния Джефри Локхарт, който стоически се опитва да проумее решението на баща си, Рос Локхарт, да влезе в криогенен сън, заедно с мащехата Артис. Така ДеЛило залага научно-фантастичните елементи в романа, посредством които разглежда темата за смъртността и проблемите на безсмъртието.

Докато се намират в Конвергенцията – футуристична постройка, насред пустинна местност, ситуирана някъде около Узбекистан, – синът се обръща към баща си с думите:

– Тук човек може да си забрави и името.

Едно от многото доказателства, разпилени из страниците, за брилянтната стилистика на ДеЛило. С едно изречение обвързва двата двигателни проблема на романа – безсмъртието и езика.

„…не знаех как точно се пише името й, Мийа или Мия, и реших да не питам веднага; един ден си я представях с едното име, на следващия с другото и се мъчех да определя дали това влияе на начина, по който я възприемам, гледам, говоря с нея и я докосвам“

В тайнственото място, където познанията за природата и нейния характер успешно са надвили сляпото религиозно вярване в отвъдния живот и са сътворили механизъм за постигане на човешко безсмърите, углавните фигури зад Конвергенцията търсят и език, който да подхожда на вечността.

Филолози разработват модерен език, приспособен специално за Конвергенцията. Думи с нови корени, нова интонация, нови жестове дори. Хората ще го научат и ще го използват. Език, който ще ни позволи да изразяваме това, което сега не можем, да забелязваме неща, които сега не успяваме, да виждаме себе си и другите по начин, който ни обединява и разширява възможностите ни“

Но на по-късен етап при разходките си из огромното сдание, главният герой изтъква човешкия фактор в „тази голяма заблуда“, като споделя, че дори името „Нула К“ не отговаря на обозримата реалност:

„Жената ни обясни откъде идва названието „Нула К“. Поднесе ни наизустен разказ със заучени паузи и акценти и в него ставаше дума за отделение с температура, наречена абсолютната нула, която е минус двеста седемдесет и три цяло и петнайсет стотни градуса. Споменат бе физикът Келвин, откъдето идвало К-то в името. Най-интересното, което каза, беше, че температурата в криогенните хранилища всъщност не достигала нула К“

Из просторните коридори, напомнящи по описания на древногръцки лабиринт, Джефри среща монах в черно расо. Той е изгубил вярата си при вида на симетричното съвършенство на Конвергенцията, където обикаля като в халюцинация по цял ден, посещавайки подготвяните за криогенен сън хора и разговаряйки с тях за края. В един разговор между двамата, монахът казва на Джефри:

„Какъв е смисълът да живеем, ако накрая не умираме?“

Появата на съкрушения и предал вярата си монах работи като противодействие на появата на друг възрастен мъдрец – Бен-Езра. Той е представен като единствен посетител на просторна изкуствена градина, в един от дворовете на Конвергенцията и двамата разговарят за противоестествения интерес към безсмъртието:

– Човешко е да искаш да знаеш все повече и повече, и повече – казах аз. – Но истината е, че това, което не знаем, ни прави хора. А то е безкрайно.

– Продължавай.

– Също както е безкрайна невъзможността да живеем вечно.

– Продължавай – промърмори той.

– Ако едно нещо няма начало, бих повярвал, че няма и край. Но щом си нещо, което се е родило или се е излюпило, или е покълнало, то дните ти са преброени.

От една страна монахът защитава правото на човек на вечен мир, копнее за него, от друга Бен-Езра разказва за човечеството, което е близо до хилядолетния копнеж по божествен статут. ДеЛило, заедно с главния си герой, застава на страната на монаха, защото ако езикът ни, това основно средство за комуникация, взаимовръзка и съжителство, е така несъвършен, не бихме могли да удържим бремето на вечността.

Тази позиция се затвърждава при една от разходките на главния герой из криогенните камери, когато той проумява откъде се раждат различията между човешките същества. Наблюдавайки подготовката на голите, обезкосмени, уеднаквени тела, Джефри се спира пред безименна жена и заключва: „Беше без националност“. Според него смисълът на всичко се изчерпва с гледането и в момента, в който опитаме да облечем даден предемет в думи, се ражда различието, конфронтацията. Разбирнето на дадена дума е в пълно съответствие с вътрешния свят на „разбиращия“. Неспособни сме да разберем напълно гледната точка на другия, можем единствено да я интерпретираме.

Във втората част на романа, откриваме Джефри 2 години след събитията в Конвергенцията. Той живее със своята любовница Ели и сина й Стах. Момчето изглежда е умопомрачено от сходна обсесия с езика, като тази на Джефри и в един диалог между двамата, главният герой обяснява на Стах идеята на Декарт за съзнанието:

– Скалите са тук, но нямат съществуване. Единствено човекът съществува. – Замълчах за миг и после добавих: – Попаднах на това твърдение в колежа, но съвсем го бях забравил. Скалите са, но не съществуват, дърветата са, но не съществуват. Конете са, но не съществуват…

И заключва:

– Бог е, но не съществува.

Към края на историята, подобно на главния герой в „Град от стъкло“ на Пол Остър, Джефри се открива съвсем сам, лишен от всякакво роднинско или приятелско присъствие, несигурен в съдбата нито на приятелката си, нито на баща си и мащехата си. Мисълта му е фрагментарна и разпиляна, нефокусирана.

ДеЛило неотстъпно представя фаталната незавършеност на езика, но със съзнанието, че той е единственият сигурен начин за установяване на връзка, който хората притежават.  Това е и началната, и отправната точка за отчаянието на главния герой.

В последната глава на романа, той седи в автобус, движещ се по протежението на Манхатън, докато изведнъж всичко се окъпва в рубинените цветове на залеза и красотата на този обикновен момент е отразена в щастливите писъци на малко момченце. Като най-подходящо заключение на целия езиков парадокс, писателят поставя още по-парадоксалното изречение:

„Имах си възторжените писъци на момченцето“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation