Author Archives: Книжен Жор

„Закуска за шампиони“ – Кърт Вонегът

69921_b

„Закуска за шампиони“ непоследователно разказва събитията, довели до срещата на Килгор Траут и Дуейн Хувър, самата среща и случилото се след нея. Килгор Траут е никому неизвестен автор на научна фантастика, чиято кариера се простира до последните страници на евтини списания. Дуейн Хувър е милиардер. Срещата на двамата предизвиква две събития в бъдещето: Траут печели Нобелова награда за литература, а Хувър полудява.

Докато Траут пътешества през американските магистрали, по пътя към фестивала на изкуствата, където е поканен да гостува и който ще промени живота му, в типична за Вонегът експозиция срещаме редица по-малки (незначителни за основната история) герои, представяни като главни действащи лица. Алюзията е очевидна – за всеки човек светът се върти около самия него. Това, макар и сред лайтмотивите на романа, прави огромно впечатление, заради умението на Вонегът да налива кръв в плещите на даден образ в рамките на кратък параграф или бележка.

Килгор Траут известно време съзерцава думата „ПИРАМИДА“, изписана с гигантски букви върху едната страна на камиона, с който пътува и разсъждава на глас: „Защо човек в транспортния бизнес ще кръсти камионите и фирмата си на постойки, които не са се изместили на инч от раждането на Христос?”. Следва лаконичният отговор на шофьора: „На шефа му допада как звучи“. Тези думи събуждат кратка история в главата на Траут – действието ѝ се развива на планета, където изговорените думи се превръщат в музика, защото обитаващите я същества са омагьосани от звуците… но за да функционира такова общество, властващите политици и корпорациите са създали нови, по-грозни думи, граматика и смислови структури, за да възпрепятстват създаването на музиката. С характерния прост и изобличителен стил Вонегът осмива онова, което вижда като абсурдно и порочно в настоящото състояние на цивилизацията. Войните, упадъка на изкуството в различните му форми и неугасващото желание на човешките същества да властват и да се избиват.

След излизането на „Закуска за шампиони“, Вонегът спира да публикува кратки разкази и сред читателите му се създава усещането, че се е отказал от писането изобщо, а в рецензията на „Ню Йорк Таймс“ за романа пише: „Мистър Вонегът се отказва от художествената измислица пред очите ни… когато се самоунищожава като писател, за което ни предупреждава още в средата на книгата с думите „След като разбрах какво е превърнало Америка в толкова опасна, нещастна държава на хора, които нямат нищо общо с истинския живот, реших да се откажа от разказваческото изкуство“. Read more →

„Майка Нощ“ – Кърт Вонегът

161933_b

Малко романи са будили толкова противоречиви усещания у мен. През цялото време лавирах между симпатията към Хауърд Камбъл, младши, към човечността, така характерна за всички герои на Вонегът, към огромното му сърце и недоволство от сеещата се навсякъде омраза.

Може и да е така. Като пропагандист се бях надявал чисто и просто да съм смехотворен, но в този свят е ужасно трудно да си смехотворен, защото твърде много човешки същества не желаят да се смеят, не са способни да мислят, винаги са готови да вярват, да се зъбят и да мразят. Колко много хора искаха да ми вярват!
Мислете каквото си искате за безусловната вяра, но за мен способността да вярваме, без да задаваме въпроси, е абсолютното зло. 

И малко по-късно:

Къде е злото? То е онази голяма част от всеки човек, която иска да мрази без ограничения, която иска Бог да е на нейна страна в омразата. Това е онази част от всеки човек, която намира грозотата за толкова привлекателна!
Това е онази част от имбецила, казвам аз, която наказва и унижава, и с радост обявява войни 

От друга страна, непрестанно изтъкваният факт, че той все пак е бил пропагандатор на нацистката идея в Германия стои като метална стена пред възприемането на образа му като положителен. Той е служил на злото прекалено открито, а на доброто твърде прикрито и това е престъплението на неговия живот. 

Какво би била книга на Вонегът без съкрушителната лаконичност и сарказма, които казват по-малко, отколкото оставят на въображението: Read more →

Писмата на Кърт Вонегът

kurt_vonnegut_by_cloudsfall

В средата на 60-те, университетът в Йова предлага преподавателска позиция на Кърт Вонегът. Семейството му остава да живее в резиденцията си в Кейп Код, поради което на Вонегът се налага да поддържа връзка от разстояние, от която са запазени редица писма, разкриващи причудливата личност на един от най-големите американски писатели на XX век. В писмо до жена си от 28 септември, 1965 г., описва ежедневната си рутина.

Скъпа Джейн,

В отвързан живот като моя, сънят, гладът и работата се подреждат по свое усмотрение, без да се консултират с мен. Доволен съм, че поне не ме занимават и с досадните детайли. Графикът, който са ми изработили, е следния: събуждам се в 5.30, работя до 8.00, хапвам закуска вкъщи, работя до 10.00, обикалям града, изпълнявам поръчки, посещавам общинския плувен басейн, който имам само за себе си и плувам половин час, прибирам се в 11.45, чета пощата, обядвам. Следобедите върша училищна работа – преподавам или се подготвям. Когато се прибера вкъщи от училище, около 5.30, притъпявам бурния си интелект с няколко чаши скоч с вода (бутилката струва 5 долара от местния магазин, единствен в града, за алкохол. Но пък има доста барове), приготвям вечеря, чета и слушам джаз (по радиото тук се намира страхотна музика), лягам си в 10. Правя лицеви опори и коремни преси постоянно и чувствам, че ставам по-слаб и жилав, но може и да греша. Вчера вечерта времето и тялото ми решиха да ме заведат на кино. Гледах „Шербугските чадъри“, който приех много тежко. За един отвързан мъж на средна възраст, какъвто съм аз, филмът беше сърцераздирателен. Но няма нищо. Обичам да ми разбиват сърцето. Read more →

Неустоимото въздействие на първото изречение

af304966c2fade644d19cc2ee7f50a34

В правото си на читатели често пропускаме важни детайли от книгата, която ни е пленила в момента. Детайли, които иначе биха ни направили по-съпричастни с героите, които ни въвеждат в някакво (ново) действие или пък такива, които на пръв прочит звучат безсмислено, неуместно някак. Дали защото четем предимно в градския транспорт или по страница-две под светлината на нощната лампа преди лягане, а може би защото сме подхванали някоя класика, с чийто прочит просто искаме да се похвалим по-късно, макар да сме усвоили малко или нищо от нея. Какъвто и да е случаят, мисля че един от елементите, на които не отдаваме нужното или откровено пренебрегваме е първото изречение. Онова, което, прочетено правилно, има способността да намира специално място в читателските сърца.

Изречението, което задава тона на романа, създава мигновено напрежение, приковавайки вниманието, рисува фона, на който ще се развиват събитията или просто отеква в ума ни с необяснимо благозвучие. Разбира се, същинските майстори на разказваческото изкуство отделят време и енергия за шлифоването на всяко изречение, но тук искам да се спра само на първите. Защо са толкова запомнящи се и каква функция изпълняват.

Ако трябва да обобщим с думите на Стивън Кинг, взети от интервю с Джо Фаслър: „Контекстът е важен, а също и стилът, но добре написаното първо изречение е авторовия глас в най-чист вид. Хората често говорят за „гласа“, но в повечето случаи имат предвид просто „стил“. Гласът е повече от това. Хората четат книги в търсене на нещо. Но не идват за историята или дори за героите. Със сигурност не идват и заради жанра. Смятам, че читателите идват за гласа… привлекателият глас създава интимни отношения“. Read more →

Криминале по Шекспир

dfb921453c9326fd168afdd379d38e74

Едва ли има грамотен човек на света, който да не прави връзка между името на тази публикация и името на (вероятно) най-великия писател, стъпвал някога по земята.

Уилям Шекспир…

…известен още като Куентин Тарантино през 1600 година.

Нима имах дързостта да сравня Шекспир и Тарантино? Всъщност редица критици са споменавали очевидните препратки във филмите на Тарантино към отделни Шекспирови трагедии (напр. разговорът между ченгето под прикритие в „Глутница кучета“, което обяснява на Мистър Оранжев (Тим Рот) как да бъде ченге под прикритие, звучи като монолог на Хамлет, разбит на фрагменти в модерен диалог). Истината е, че всеки себеуважаващ се драматург се позовава на именития английски поет. Приликите между двамата обаче не се изчерпват с това. Множество и колоритни персонажи, често задвижвани от копнеж по отмъщение, задължителни кървави кулминации на действието, объркващи и разпилени сюжетни нишки, развиващи успоредно няколко разностранни истории, които се обединяват в (предварително) неизвестна бъдеща точка… и още, и още. Тарантино и Шекспир са модерни, интригуващи, забавни, със специфичен черен хумор. И двамата подлежат на разнообразен анализ – несъмнено ключов признак за първокласното писане (съответно и режисиране). Но тук искам да се спра на една конкретна, незаслужено подценявана трагедия, чиято структура забележително напомня на филм на Тарантино, заради привидната ѝ простота и дълбоко вкорененото послание.  Read more →

„Дракула“ – Брам Стокър

drakula-deja-book

Ако поради някаква непонятна причина се почувствам принуден да назова един роман от XIX век, чиято сянка и неизмеримо влияние се отразяват в днешната популярна култура, то това несъмнено би бил „Дракула” на Брам Стокър. Вампирите са по-известни от всякога, независимо дали ще ги потърсим в американските гимназии, където през деня тренират коремните си мускули, а нощем влизат в стаите на нищо неподозиращи момичета, разваляйки спокойните им сънища. Дали ще ги открием на екрана на телевизионен сериал, водени за ръката от сценарист, благословен с липса на въображение или просто ще ги използваме за подсветка на електронния си четец, защото вампирите днес имат и еволюционно необоснованото свойство да блестят. При това във всички цветове на дъгата.

Това следва да ни покаже, че образът на вампира в такава степен е преекспониран и изтерзан от (често пъти) непохватни писатели със страст към посредствеността и еднопластовите истории, че днес, за да си припомним изначалното величие на Злото, което споменатият образ въплъщава, трябва да се върнем към самото начало…

А в началото бе епистоларната форма и неустоимата мощ на Дракула Read more →

„2666“ – Роберто Боланьо

180496_b

През по-голямата част от живота си, Роберто Боланьо живее като номад. Непрестанното местене и пътуване през страни и континенти впоследствие оставя своя белег върху прозата му. Личните пътувания, търсения, открития и загуби на писателя, са и източника на вдъхновение за редицата романи, които пише през последните 10 години от живота си. И всяка една от историите му, било къс разказ или новела, е своеобразна и същевременно много близка до предишната, разширяваща вече познатата вселена. Боланьо е политически некоректен, арогантен, поетичен и дързък. Способен да предразполага читателя, да разказва кротко и смирено, а миг по-късно да зашеметява със силата на гласа и метафорите си. Но личната му история, наред с историята на неговите книги, срещат своята кулминация в magnum opus-ът 2666”.

Масивният том напомня на картина от Арчимболдо, където всеки елемент е автономен, смислен сам по себе си, но събрани заедно, те формират неделимо цяло. А един от основните проблеми, около които „2666” орбитира, е може ли едно изкуство, възпирано от рамките на формата, да обхване света в неговата хаотична цялост.

Литературните критици”

Критиците са четирима педантични академици и литературоведи, привличани, а в последствие и обединени от магнетизма (и отсъствието) на своя любим писател – Бено фон Арчимболди. В типичен за Боланьо маниер, героите му обикалят литературни конференции из Европа, предприемат пътуване до клиника за душевно болни в Швейцария, където се запознават със загадъчен художник, а междувременно успяват необратимо да се оплетат в отношенията помежду си. На по-късен етап разбират за странните, несекващи убийства, случващи се в Санта Тереса, Мексико, и първата част от „2666” свършва с подготовката на критиците и тяхното заминаване за Мексико.

Толкова разбираме за героите, които по-късно ще срещаме за кратко, само в спомените или цитатите на някой друг. Те са отчаяни, пред тях се отваря метафизична бездна от липсата на германския писател. Отново по боланьовски, писателят задава ритъма и за следващите книги, центрирайки героите си, а не сюжета и действието, като източник на основните теми. Първата и последната част от романа ще се сторят „най-близки” на хората, чели други книги на Боланьо. На онези, които знаят, че развиването, падението, търсенията и загубите на героите винаги са заемали централно място в историите му. Read more →