Category Archives: драма

„Периодичната система“ – Примо Леви

book4678

Всички елементи в периодичната система носят имената на своите откриватели, на места или на митологични образи. За онези, които са ги кръщавали, тези имена са имали метафорична конотация, а за хората без отношение към науката, тези значения лесно се губят зад плашещите научни термини и цялата неяснота, която те пораждат.

Едно от постиженията на романа на Примо Леви е, че успешно възстановява силата на тези метафори. Всеки елемент, избран от писателя, представя човек, преживяване или случка. Всяка глава, кръстена на елемент, е събирателна за индивид и колективна сила.

Колективното съзнание пребивава в периодичната таблица. Табличното представяне на елементите не просто идентифицира всеки елемент, но благодарение на структурата, дефинира връзката помежду им. По този начин, периодичната система на Леви символизира индивиди, семейства, общества и нации.

Писател или химик

Науката е една от основите на цивилизацията, въпреки че не пропускаме да забравяме факта. Затова са нужни тънката чувствителност на поета и хладния рационален опит на учения, за да ни напомнят. Съчетанието на писателска мощ и научни прозрения у Примо Леви го превръщат в един от малкото, способни да се движат свободно между две култури – научната и творческата.

Леви пише, че елементите рядко се манифестират пред нас в своята чиста, неподправена форма. Обикновено се явяват в комбинации, независимо дали като смеси или като съединения на молекули. Едва през XVII век учените започват да посвещават усилия за разграничаването на елементите едни от други. Нужно е било те да бъдат разделени и пречистени за аналитични цели. И впоследствие, с ценното познание за техния състав, да бъдат изкуствено обединени в нови съединения. По онова време не е била позната конкретна функция на неподправената чистота на самостоятелен елемент (освен във въобразената от човека красота на благородните метали). Read more →

„Закуска за шампиони“ – Кърт Вонегът

69921_b

„Закуска за шампиони“ непоследователно разказва събитията, довели до срещата на Килгор Траут и Дуейн Хувър, самата среща и случилото се след нея. Килгор Траут е никому неизвестен автор на научна фантастика, чиято кариера се простира до последните страници на евтини списания. Дуейн Хувър е милиардер. Срещата на двамата предизвиква две събития в бъдещето: Траут печели Нобелова награда за литература, а Хувър полудява.

Докато Траут пътешества през американските магистрали, по пътя към фестивала на изкуствата, където е поканен да гостува и който ще промени живота му, в типична за Вонегът експозиция срещаме редица по-малки (незначителни за основната история) герои, представяни като главни действащи лица. Алюзията е очевидна – за всеки човек светът се върти около самия него. Това, макар и сред лайтмотивите на романа, прави огромно впечатление, заради умението на Вонегът да налива кръв в плещите на даден образ в рамките на кратък параграф или бележка.

Килгор Траут известно време съзерцава думата „ПИРАМИДА“, изписана с гигантски букви върху едната страна на камиона, с който пътува и разсъждава на глас: „Защо човек в транспортния бизнес ще кръсти камионите и фирмата си на постойки, които не са се изместили на инч от раждането на Христос?”. Следва лаконичният отговор на шофьора: „На шефа му допада как звучи“. Тези думи събуждат кратка история в главата на Траут – действието ѝ се развива на планета, където изговорените думи се превръщат в музика, защото обитаващите я същества са омагьосани от звуците… но за да функционира такова общество, властващите политици и корпорациите са създали нови, по-грозни думи, граматика и смислови структури, за да възпрепятстват създаването на музиката. С характерния прост и изобличителен стил Вонегът осмива онова, което вижда като абсурдно и порочно в настоящото състояние на цивилизацията. Войните, упадъка на изкуството в различните му форми и неугасващото желание на човешките същества да властват и да се избиват.

След излизането на „Закуска за шампиони“, Вонегът спира да публикува кратки разкази и сред читателите му се създава усещането, че се е отказал от писането изобщо, а в рецензията на „Ню Йорк Таймс“ за романа пише: „Мистър Вонегът се отказва от художествената измислица пред очите ни… когато се самоунищожава като писател, за което ни предупреждава още в средата на книгата с думите „След като разбрах какво е превърнало Америка в толкова опасна, нещастна държава на хора, които нямат нищо общо с истинския живот, реших да се откажа от разказваческото изкуство“. Read more →

„Майка Нощ“ – Кърт Вонегът

161933_b

Малко романи са будили толкова противоречиви усещания у мен. През цялото време лавирах между симпатията към Хауърд Камбъл, младши, към човечността, така характерна за всички герои на Вонегът, към огромното му сърце и недоволство от сеещата се навсякъде омраза.

Може и да е така. Като пропагандист се бях надявал чисто и просто да съм смехотворен, но в този свят е ужасно трудно да си смехотворен, защото твърде много човешки същества не желаят да се смеят, не са способни да мислят, винаги са готови да вярват, да се зъбят и да мразят. Колко много хора искаха да ми вярват!
Мислете каквото си искате за безусловната вяра, но за мен способността да вярваме, без да задаваме въпроси, е абсолютното зло. 

И малко по-късно:

Къде е злото? То е онази голяма част от всеки човек, която иска да мрази без ограничения, която иска Бог да е на нейна страна в омразата. Това е онази част от всеки човек, която намира грозотата за толкова привлекателна!
Това е онази част от имбецила, казвам аз, която наказва и унижава, и с радост обявява войни 

От друга страна, непрестанно изтъкваният факт, че той все пак е бил пропагандатор на нацистката идея в Германия стои като метална стена пред възприемането на образа му като положителен. Той е служил на злото прекалено открито, а на доброто твърде прикрито и това е престъплението на неговия живот. 

Какво би била книга на Вонегът без съкрушителната лаконичност и сарказма, които казват по-малко, отколкото оставят на въображението: Read more →

Криминале по Шекспир

dfb921453c9326fd168afdd379d38e74

Едва ли има грамотен човек на света, който да не прави връзка между името на тази публикация и името на (вероятно) най-великия писател, стъпвал някога по земята.

Уилям Шекспир…

…известен още като Куентин Тарантино през 1600 година.

Нима имах дързостта да сравня Шекспир и Тарантино? Всъщност редица критици са споменавали очевидните препратки във филмите на Тарантино към отделни Шекспирови трагедии (напр. разговорът между ченгето под прикритие в „Глутница кучета“, което обяснява на Мистър Оранжев (Тим Рот) как да бъде ченге под прикритие, звучи като монолог на Хамлет, разбит на фрагменти в модерен диалог). Истината е, че всеки себеуважаващ се драматург се позовава на именития английски поет. Приликите между двамата обаче не се изчерпват с това. Множество и колоритни персонажи, често задвижвани от копнеж по отмъщение, задължителни кървави кулминации на действието, объркващи и разпилени сюжетни нишки, развиващи успоредно няколко разностранни истории, които се обединяват в (предварително) неизвестна бъдеща точка… и още, и още. Тарантино и Шекспир са модерни, интригуващи, забавни, със специфичен черен хумор. И двамата подлежат на разнообразен анализ – несъмнено ключов признак за първокласното писане (съответно и режисиране). Но тук искам да се спра на една конкретна, незаслужено подценявана трагедия, чиято структура забележително напомня на филм на Тарантино, заради привидната ѝ простота и дълбоко вкорененото послание.  Read more →

„Дракула“ – Брам Стокър

drakula-deja-book

Ако поради някаква непонятна причина се почувствам принуден да назова един роман от XIX век, чиято сянка и неизмеримо влияние се отразяват в днешната популярна култура, то това несъмнено би бил „Дракула” на Брам Стокър. Вампирите са по-известни от всякога, независимо дали ще ги потърсим в американските гимназии, където през деня тренират коремните си мускули, а нощем влизат в стаите на нищо неподозиращи момичета, разваляйки спокойните им сънища. Дали ще ги открием на екрана на телевизионен сериал, водени за ръката от сценарист, благословен с липса на въображение или просто ще ги използваме за подсветка на електронния си четец, защото вампирите днес имат и еволюционно необоснованото свойство да блестят. При това във всички цветове на дъгата.

Това следва да ни покаже, че образът на вампира в такава степен е преекспониран и изтерзан от (често пъти) непохватни писатели със страст към посредствеността и еднопластовите истории, че днес, за да си припомним изначалното величие на Злото, което споменатият образ въплъщава, трябва да се върнем към самото начало…

А в началото бе епистоларната форма и неустоимата мощ на Дракула Read more →

„2666“ – Роберто Боланьо

180496_b

През по-голямата част от живота си, Роберто Боланьо живее като номад. Непрестанното местене и пътуване през страни и континенти впоследствие оставя своя белег върху прозата му. Личните пътувания, търсения, открития и загуби на писателя, са и източника на вдъхновение за редицата романи, които пише през последните 10 години от живота си. И всяка една от историите му, било къс разказ или новела, е своеобразна и същевременно много близка до предишната, разширяваща вече познатата вселена. Боланьо е политически некоректен, арогантен, поетичен и дързък. Способен да предразполага читателя, да разказва кротко и смирено, а миг по-късно да зашеметява със силата на гласа и метафорите си. Но личната му история, наред с историята на неговите книги, срещат своята кулминация в magnum opus-ът 2666”.

Масивният том напомня на картина от Арчимболдо, където всеки елемент е автономен, смислен сам по себе си, но събрани заедно, те формират неделимо цяло. А един от основните проблеми, около които „2666” орбитира, е може ли едно изкуство, възпирано от рамките на формата, да обхване света в неговата хаотична цялост.

Литературните критици”

Критиците са четирима педантични академици и литературоведи, привличани, а в последствие и обединени от магнетизма (и отсъствието) на своя любим писател – Бено фон Арчимболди. В типичен за Боланьо маниер, героите му обикалят литературни конференции из Европа, предприемат пътуване до клиника за душевно болни в Швейцария, където се запознават със загадъчен художник, а междувременно успяват необратимо да се оплетат в отношенията помежду си. На по-късен етап разбират за странните, несекващи убийства, случващи се в Санта Тереса, Мексико, и първата част от „2666” свършва с подготовката на критиците и тяхното заминаване за Мексико.

Толкова разбираме за героите, които по-късно ще срещаме за кратко, само в спомените или цитатите на някой друг. Те са отчаяни, пред тях се отваря метафизична бездна от липсата на германския писател. Отново по боланьовски, писателят задава ритъма и за следващите книги, центрирайки героите си, а не сюжета и действието, като източник на основните теми. Първата и последната част от романа ще се сторят „най-близки” на хората, чели други книги на Боланьо. На онези, които знаят, че развиването, падението, търсенията и загубите на героите винаги са заемали централно място в историите му. Read more →

„Наръчник на оптимиста“ – Матю Куик

narachnik-na-optimista

Не съм гледал „Silver Linings Playbook“, така че не очаквайте тук да прочетете и една дума за непоносимия Брадли Купър. Тук ще обърна внимание на трудно поносимия Пат Солитано.

Пат е преживял сериозно психическо сътресение в навечерието на 30-тото десетилетие от своя живот, заради което психическо сътресение влиза в заведение за лекуване на душевно болни. Когато Пат навършва 35, най-сетне бива „освободен“ от „лошото място“ и се прибира вкъщи. При майка си и баща си, защото жена му го е напуснала. И тъкмо около това напускане се реализира настоящото битие на главния герой. То (битието), от своя страна, се състои в целодневно трениране на бицепси, гръдни, гръбни, бедрени и вратни мускули. Тази спорно отегчителна рутина се повтаря, защото един от малкото спомени, които разстроеният ум на героя е съхранил, са думите на бившата му жена, която му е казала, че е дебел. И тя би желала от него да отслабне. Той пък много иска тя да се върне при него. Затова трябва да тренира. И да си я върне.

С това иронично-наивно начало съвсем не целя да се правя на интересен, а да проявя, доколкото е по силите ми, дразнещо наивния глас на Пат, който води наратива в романа на Матю Куик. По абсолютно неизяснена причина, гласът на Пат звучи като на 5-годишен хлапак. Забавен, да, но неоправдано неавтентичен. Read more →