Category Archives: драма

„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ – Ема Хупър

183174_b

Мисля, че през последната година имам известен проблем с (голяма част от) романите, писани през последното десетилетие. И с „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ донякъде си изясних в какво се състои той.

Ето един факт: трудно ми е да назова книга, излязла през XXI век, чиято история надвишава 500 страници, която да нарека шедьовър. „Мидълсекс“ със сигурност не е, а не бих сложил и „Поправките“ на Франзен, макар тя да ми се нрави повече. Започвам с това, защото повечето „нови“ книги, които съм прочел през изминалите 12 месеца, не превишават 250-300 страници и в това, разбира се, не би трябвало да има нищо лошо, тъй като някои от най-любимите ми романи са под 200 страници. Но Борис Виан, например, има способността да създава светове в разпознаваемо тънки книжки и безкрайно любимата ми „Сърца за изтръгване“ е отличен пример за това. Докато Ема Хупър, Ема Донахю, Карън Джой Фаулър и Рут Озеки по-скоро нямат тази способност. Те разказват нелоши истории, но правят едно нещо, което, изглежда, е типично за писателки и което ми оставя кисел вкус по небцето, докато чета.

Ако Борис Виан, който избрах за следния пример, рисува многоцветни образи, които развива, които претърпяват промени заедно с изменящото се действие, като така писателят проявява различни черти от характерите им, то изброените писателки показват 2-3 момента от целия живот на своите главни действащи лица, изграждат ги изцяло върху тях и по протежението на историята тези „моменти“ се повтарят, докато не започнат да се натрапват на читателя, сякаш писателката повтаря: „Виж това, виж го! Харесва ли ти? Трябва да ти харесва, то е мило и добро, и красиво, и ако не ти харесва, че го повтарям през цялата книга, то ти си задник. И по-добре остави моята мила и добра, и красива книга настрана, тя не е за теб“. Ами, признавам си, тези книги може би просто не са за мен (изключвам „Напълно изгубили себе си“, за която мога да кажа, че харесах в по-голяма част от останалите). Read more →

„Остатъкът от деня“ – Казуо Ишигуро

191388_b

„Изглежда все по-вероятно, че аз наистина ще предприема пътешествието…“

След трийсетгодишна вярна служба в прочутото английско имение Дарлингтън Хол, потомственият иконом Стивънс решава да тръгне на едноседмично пътешествие през Англия, чиято крайна дестинация е Западното крайбрежие. Надявайки се на възможността да разгледа някои от най-красивите пейзажи и кътчета на страната, Стивънс смята, че кратката почивка ще му помогне да осмисли „поредицата от дребни грешки“, които е допуснал през последните месеци. А в края на пътешествието го очаква и среща със стара позната, камериерка при предишния му господар.

Предишният господар е ключова фигура в „Остатъкът от деня“, а също и във вземането на немалка част от политическите решения в Европа в годините между Първата и Втората световни войни. Лорд Дарлингтън, аристократ и джентълмен, отначало противник на строгите условия на Версайския договор, а на по-късен етап и привърженик на нацистката партия в Германия, е пътеводната звезда на Стивънс към „величието“.

Романът е написан в интимната форма на мемоарите и по този начин Ишигуро елегантно отстранява всякакво действие, случващо се в реално време. Всички събития са разказани в ретроспекция и задължително през призмата на иконома, което освен, че предполага полирания до мек блясък разказвачески стил, неимоверно скъсява дистанцията между читателя и главния герой.  Read more →

„Амстердам“ – Йън Макюън

amsterdammakuin-170x280

Обичам, когато някоя книга започва със смърт. И не само със смъртта на някой, а с ритуала на погребението. От една страна смъртта смазва близките на отишлия си, оказва (в последствие) трайна промяна у тях, а от друга – погребението изкарва на показ най-тънките, чувствителни парченца от пъзела на човешкия характер. И при сблъсъка с непознати, ако покойникът е публична личност, споменатите късове човещина могат да се изменят, деформират, а в определена ситуация и да се изродят от болка или тъга в ярост, завист и други изблици от негативния спектър на човешката душа.

„Амстердам“ е извънредно минималистична книга, с едва трима главни герои, единият от които отсъстващ от действието.

Романът започва със смъртта на Моли Лейн, журналистка, пишела във време, когато понятието „журналистика“ все още не е било изпразнено от съдържание. И още в началото кадърът се центрира върху двата основни образа, бивши любовници на починалата. Върнън и Клив. Read more →

„Непосилната лекота на битието“ – Милан Кундера

neposilnata-lekota-na-bitieto

Einmal ist keinmal.

Онова, което се случва само веднъж, все едно изобщо не се е случвало. Идеята за вечното завръщане е основна за философията на Ницше. Според нея всичко, което сме преживели, ще се повтаря и самото повторение ще се повтаря. И така до безкрай. Според мита за вечното завръщане времето не е права линия, както сме свикнали да го възприемаме, а затворен кръг. И единствено в този затворен кръг можем наистина да отсъдим кое е добро и кое – лошо. Защото най-големите извращения, сполетели човечеството преди векове, днес са влезли в каналите на историята и на четящия напомнят филмова лента, нещо далечно, абстрактно и нереално. Ако същите зверства се повтаряха всеки ден, то ужасът, който предизвикват, щеше да стърчи като канара и тогава наистина щеше да е удачно да ги наречем „лоши“, а вероятно щяхме и да се поучим от тях. Ала в свят, където нищо не се повтаря, в познатата ни преходност „всичко е предварително простено и следователно – цинично позволено“.

Този мит Милан Кундера използва, за да съшие историята на „Непосилната лекота на битието“. Read more →

„Синята брада“ – Кърт Вонегът

1285.max

Когато започваш нова книга на Кърт Вонегът, сигурно е единствено, че не знаеш какво те очаква. И никакви анотации, блърбове или откъси не могат да променят това. От друга страна, Кърт Вонегът винаги поставя „ключовете“ за историите си преди началото. И преди началото на „Синята брада“ има бележка от автора, която започва с думите „Тази книга е роман и едновременно с това иронична автобиография“ и завършва с епиграф, показателен за всичко, което Вонегът някога е написал:

„Ние трябва да си помагаме да преодолеем това нещо, каквото и да е то.“

Допитах се до няколко познати дали са чели Кърт Вонегът и когато потресен срещнах отрицателните им отговори, прецених, че ще е удобно да поставя някакъв увод, все пак. За незапознатите, стилът на самобитния гений от Индианополис е може би най-важната съставка от майсторството му. Или пък са идеите и дълбоко вкоренения в тях хуманизъм. Възможно е някои да намират за най-привлекателно чувството му за хумор, способността му да открива смешното в най-трагични моменти, като просто премества камерата в отсрещния ъгъл, обикновено показвайки задника на човешката душа, а също и несравнимото му усещане за тънките неща от живота. Тънки, например, като изобразителното изкуство, което е едно от средоточията в „Синята брада“. Read more →

„Напълно изгубили себе си“ – Карън Джой Фаулър

189496_b

Започни от средата…

където двайсет и две годишната Роузмари Кук току-що е станала свидетелка на ожесточена караница между двойка студенти в столовата на университета в Дакота. И когато извиканият на помощ полицай (погрешка) взема Роузмари за момичето, възнесло хаос, тя привидно повдига своята, наполовина пълна (не наполовина празна), чаша с мляко, а миг по-късно я запраща в земята с все сила…

сила, катализирана от страха и яростта на една раздяла или на потайно критите спомени за нея, сила, двигател на действието и разказа за него, сила, която задава всички въпроси в книгата, която изпровожда героите през техните метаморфози и чието въздействие отслабва едва накрая.

Когато в стаята има невидим слон, няма начин от време на време да не се спънеш в хобота

„Напълно изгубили себе си“ крие тайна, която няма да прочетете тук. Тайна, която е ключ към историята, която я превръща в необикновена, трогателна, лишава я от мелодраматичност, придава ѝ очарование. Read more →

„Трейнспотинг“ – Ървин Уелш

642249z

„Колко пъти трябва да си се боцкал, за да нямаш вече друг избор?“

На кого му пука? Какво значение имат зависимостта, проблемите, работата, расата, семейството, футбола, парите, момичетата или каквото и да било друго, когато имаш хероин?

Запознайте се със Скаг Бойс! Най-впечатляващата, побъркана, разкъсвана между хедонизма и нихилизма шайка дегенерати, съществувала някога. Ето го мрачно ухиления Рентс, до него недоумяващо зяпа Спъд, Бегби е извън кадър, защото току-що е налетял на някакво тъпо копеле, което не знае да си държи устата затворена, Сик Бой е в ъгъла с двете руси шведки, за които единствено си стурва да отбележим, че изглеждат като изваяни от древногръцки скулптор. Майка Игуменка, още познат като Джони Суон, се е затворил в кенефа, въоръжен с игла, търпение и напрегнатото очакване на ловец, дебнещ някоя нищо неподозираща вена, посредством която да смеси разтопената, черна мръсотия, с алената си кръв. Защото костите му пукат, бледата кожа се топи, ноктите и зъбите са омекнали, стомахът се свива, тялото агонизира при настъпващата абстинентна криза… но нека дръпнем камерата назад, да се върнем отново върху Марк Рентън, който тъкмо се е хванал да декламира непоносимостта си към обществото и неговите порядки: Read more →