Category Archives: драма

„Кланица 5“ – Кърт Вонегът

640915_b

„Фантастични измерения на реализма“

Кърт Вонегът започва „Кланица 5“ с епиграф: „Романът е написан донякъде в стила на телеграфно-шизофреничните творби на планетата Тралфамадор откъдето идват летящите чинии. Мир“

Семпъл, умопомрачително съдържателен, самоубийствено объркващ и уникален от гледна точка на стила.

Наративът в „Кланица 5“ е непоследователен, често пъти прескачащ рамките на реализма, което вероятно е единственият подходящ начин да се пише за трагедия, каквато е бомбардировката над Дрезден, в която смъртта си намират 135 000 човека.

„Кланица 5“ успешно изпълнява функцията на антивоенен роман, заради прецизността (или хаотичността), с която Вонегът чупи сюжетния скелет и захвърля отделни парчета от историята напред в повествованието, а с разкостването (простете каламбура) на други се заема веднага. Read more →

„Дрога“ – Уилям Бъроуз

droga

„Дрога“, подобно на „Голият обяд“, е книга, която не можеш точно да харесаш. Не можеш (или поне не би трябвало) да харесваш наркоманията, с отблъскващите, слузести, жълтеникави последствия, които неминуемо я съпътстват. С детайлно описаните, разкъсващи, стопяващи плътта и вътрешностите усещания на наркотичния глад. Със задушаващата нужда от следващата доза. И неизбежното положение след нея, когато трябва да намериш следващата. „За разлика от алкохола или тревата, дрогата не е начин да се насладиш на живота. Тя е начин на живот“. Жалък, безсмислен, отегчителен, бавен, умопобъркващ начин на живот.

С тази си книга Бъроуз окончателно се утвърди като любимия ми писател, който бийт поколението е родило. Представата ми за него е като вглъбен, мълчалив, измъчван от скуката и нежеланието си да е като другите – да учи в университет, да си намери работа, бавно да затъва в рутината на средностатистическия живот, да живее банално.   Read more →

„Създания от време“ – Рут Озеки

186124_b

Нали знаете как Япония е много странна държава? И японците са особено шантави. Това, което вероятно не ви известно, е, че напоследък развих интерес към източните култури, хората в контекста на тези култури и начина им на живот. Намирам за изумително как Рут Озеки се появи на литературния хоризонт у нас точно навреме, за да засити в известна степен глада ми. Но обективната истина е, че

„Създания от време” е изтъкана от толкова много идеи, внушения и герои, че не знам откъде да започна… и затова увъртам.

Година след пагубните разрухи, които цунами причинява на Тохоку (Япония), по бреговете на остров Ванкувър (Канада) морето все още изхвърля отломки, спомени и вехтории. Случва се така, че Рут – канадска писателка, живееща на острова – намира плик, съхранил няколко малки рачета и книга със заглавие „По следите на изгубеното време”. Заедно с приятеля си Оливър – самоук природозащитник и антрополог, – Рут открива, че между кориците на книгата се таи дневник, а не magnum opus-ът на Марсел Пруст. Страниците са побрали трескавия почерк и динамичната история на петнайсетгодишната Наоко Ясутани.

 „Създания от време” паралелно проследява историите на загубилата своите думи Рут и Нао, която се явява енигматична загадка и вдъхновение за писателката. Read more →

„Възгледите на един клоун“ – Хайнрих Бьол

171633_b

Канех се да прочета „Възгледите на един клоун“ откакто за пръв път, преди година, впечатляващото заглавие попадна пред очите ми. Станах пословичен в некупуването на книгата, макар с всяка следваща среща да ме спохождаше неудобство. И така, докато, седмица назад от днес, се прибрах у дома и я открих в библиотеката на родителите си.

Към момента, в който пренесох книгата със себе си, малко повече от две дузини томове с литература изчакваха по лавиците. И се наложи да почакат един прочит повече. Да си призная,

„Възгледите на един клоун“ не е животопроменяща книга…

но е написана с такова майсторство и усещане за красотата на езика, притежава толкова окаян и очарователен главен герой, че ако човек е дори само на йота по-чувствителен от една обикновена гъба, например, то същият този човек несъмнено би възкликнал. Read more →

„Голият обяд“ – Уилям Бъроуз

31876

Би било удачно да започна този текст с нещо подобно: „Ако не си падате по смахната, извратена, смазваща, отблъскваща, покъртителна литература, моля, не четете този текст и изобщо не обръщайте внимание на Уилям Бъроуз…”. Но не бих си простил да посъветвам някого да избягва един от Тримата бащи на бийт поколението. И то тъкмо този, наредилият се с подла и отблъскваща усмивка до най-влиятелните писатели на XX век.

Има само едно нещо, за което един писател може да пише: какво се намира пред сетивата му в момента на писането… Аз съм инструмент за записване… Аз не си позволявам да налагам „фабула”, „сюжет”, „текстуалност”… Доколкото успявам пряко да записвам определени психически преживявания, аз имам ограничена функция… Аз не се опитвам да развличам.

През 1943 година, докато живее в Ню Йорк, Бъроуз се запознава и сприятелява с Алън Гинзбърг и Джак Керуак. След купища гуляи и раздумки, Керуак тръгва да обикаля просторната американска шир на стоп, за да се вдъхнови и напише „По пътя” – книгата, която отприщва началото на културна революция. Гинзбърг се превръща в един от най-успешните и злободневни поети на времето си, благодарение на своята поема „Вой”. Бъроуз просто отива в бар, някъде из Мексико Сити, напива се с приятели и разиграват „Вилхелм Тел”, но успяват да стигнат само до „сцената”, когато Джоан Волмър (втората съпруга на Бъроуз) си слага чаша на главата, която той не уцелва, затова пък успява да пробие дупка в челото ѝ. Да, тя наистина умира и години по-късно писателят споделя, че причината да (про)пише е тъкмо нейната смърт, от която е неспособен да се отърси напълно. Read more →

„Поща“ – Чарлз Буковски

175363_b

Много дълго време отлагах първия прочит на Буковски и сега доволно потупвам себе си по рамото в знак на признателност. И избирам да започна от изречението, което се явява като разковниче на цялата „Поща”:

– Ти класираш поща така, сякаш изобщо не ти пука за нея.

Хенри Чинаски. Посредствен нехранимайко, който се вълнува от изящни женски дупета, скапан алкохол в промишлени количества и конни състезания. Същият разказва историята си, здраво вързана за смрадливата му работа в американските пощи. Достатъчно прям и откровен, за да буди симпатия и насред най-идиотските си моменти, Хенри се отнася към преживяванията си със самоирония и сарказъм. Макар и повърхностен в известна степен, главният герой, напълнил джобове с цинизъм, съумява да си закачи табелка „Харизматичен” и всеки път, когато някой се опита да оспорва това своеволие, получава „майната ти“.

Очарован съм от писането на Буковски! Read more →

Семейният крах насред „Врява и безумство“ – Уилям Фокнър

150213_018

Общоизвестно е, че класиците в литературата с времето са станали толкова добри, че вече съвсем никой не ги чете. Хубавото е, че с годините Чехов не се превръща в по-слаб разказвач, Толстой е все така еталон за това как се пише завършена почти до съвършенство история, Оскар Уайлд продължава да бъде парадоксален и небивал, а Шекспир не спира да е актуален, както винаги.

Какво му е специалното на Фокнър тогава?

С „Врява и безумство” американският писател се превръща в един от пионерите (заедно с Джеймс Джойс и Вирджиния Улф) на техниката на разказване, известна като поток на съзнанието, на мисълта.

Съмнително е в каква степен книгата щеше да бъде предизвикателство, ако героите не бяха… специални. Read more →