„2666“ – Роберто Боланьо

180496_b

През по-голямата част от живота си, Роберто Боланьо живее като номад. Непрестанното местене и пътуване през страни и континенти впоследствие оставя своя белег върху прозата му. Личните пътувания, търсения, открития и загуби на писателя, са и източника на вдъхновение за редицата романи, които пише през последните 10 години от живота си. И всяка една от историите му, било къс разказ или новела, е своеобразна и същевременно много близка до предишната, разширяваща вече познатата вселена. Боланьо е политически некоректен, арогантен, поетичен и дързък. Способен да предразполага читателя, да разказва кротко и смирено, а миг по-късно да зашеметява със силата на гласа и метафорите си. Но личната му история, наред с историята на неговите книги, срещат своята кулминация в magnum opus-ът 2666”.

Масивният том напомня на картина от Арчимболдо, където всеки елемент е автономен, смислен сам по себе си, но събрани заедно, те формират неделимо цяло. А един от основните проблеми, около които „2666” орбитира, е може ли едно изкуство, възпирано от рамките на формата, да обхване света в неговата хаотична цялост.

Литературните критици”

Критиците са четирима педантични академици и литературоведи, привличани, а в последствие и обединени от магнетизма (и отсъствието) на своя любим писател – Бено фон Арчимболди. В типичен за Боланьо маниер, героите му обикалят литературни конференции из Европа, предприемат пътуване до клиника за душевно болни в Швейцария, където се запознават със загадъчен художник, а междувременно успяват необратимо да се оплетат в отношенията помежду си. На по-късен етап разбират за странните, несекващи убийства, случващи се в Санта Тереса, Мексико, и първата част от „2666” свършва с подготовката на критиците и тяхното заминаване за Мексико.

Толкова разбираме за героите, които по-късно ще срещаме за кратко, само в спомените или цитатите на някой друг. Те са отчаяни, пред тях се отваря метафизична бездна от липсата на германския писател. Отново по боланьовски, писателят задава ритъма и за следващите книги, центрирайки героите си, а не сюжета и действието, като източник на основните теми. Първата и последната част от романа ще се сторят „най-близки” на хората, чели други книги на Боланьо. На онези, които знаят, че развиването, падението, търсенията и загубите на героите винаги са заемали централно място в историите му. Read more →

Какви са границите на човешкото и „Мечтаят ли андроидите за електроовце“ – Филип Дик

cover-bladerunner-1233-chitanka

„Мечтаят ли андроидите за електроовце“ е самата дефиниция за дървено, зле звучащо заглавие, но все пак е за предпочитане пред превода на оригиналното „Do androids dream of electric sheep“ като „Беглец по острието“. Всъщност „Беглец по острието“ е името на екранизацията на Ридли Скот („Blade runner“). Причината за споменатата недопустимост е в бездната от разлики между филма и книгата. Несъмнено и двете са първокласни шедьоври, съответно в литературата и киното, но единственото, което споделят помежду си, са имена на герои и (малка) част от сюжетните си линии. Затова в рамките на ревюто, заглавието на книгата ще споменавам в буквален превод.

„Мечтаят ли андроидите за електроовце“ е натъпкана до последната страница с идеи, стилизирана в традициите на научната фантастика и съдържаща немалко от характеристиките на постмодерния роман.

Характерните теми и проблеми за Филип Дик, каквито са шизофренията, наркотичната зависимост, какво ни прави хора и къде е границата между изкуствения интелект и еволюиралия такъв, какви са пределите на реалното и къде започва июзорното… всички те присъстват в най-известната творба на писателя, представител колкото на научната фантастика, толкова и на контракултурата. Read more →

Женската природа в 7 цитата

16146-girl-reading-a-giant-book-1680x1050-digital-art-wallpaper

Имам избледняващ спомен, че когато бях малък 8-ми март бе денят на майката. Но предполагам, че докато съм растял нещо във времепространствения континуум, както и в колективното несъзнавано се е изменило, тъй като тази сутрин Google ме посрещна със съобщението: „8-ми март – официален ден на жената“. Което ме подсети, че внушителна част от писателите по цял свят, от която и да било епоха, са се вдъхновявали от женските красота, очарование, арогантност, своенравност и изобщо, преди да сте хвърлили нещо по мен, от женската природа. Така когнитивните процеси в мозъка ми ме убедиха, че трябва да събера някои любими цитати, отнасящи се до 0нази, все още бегло позната част от човечеството, често характеризирана като нежна, крехка и обаятелна. Разбира се, тези три понятия могат да се израждат и в коренна противоположност, но това само сочи колко напред в еволюционния канал са жените. Без повече недомлъвки, следва картината, която нарисувах със свои любими цитати.Весел празник на всички дами! Read more →

„Наръчник на оптимиста“ – Матю Куик

narachnik-na-optimista

Не съм гледал „Silver Linings Playbook“, така че не очаквайте тук да прочетете и една дума за непоносимия Брадли Купър. Тук ще обърна внимание на трудно поносимия Пат Солитано.

Пат е преживял сериозно психическо сътресение в навечерието на 30-тото десетилетие от своя живот, заради което психическо сътресение влиза в заведение за лекуване на душевно болни. Когато Пат навършва 35, най-сетне бива „освободен“ от „лошото място“ и се прибира вкъщи. При майка си и баща си, защото жена му го е напуснала. И тъкмо около това напускане се реализира настоящото битие на главния герой. То (битието), от своя страна, се състои в целодневно трениране на бицепси, гръдни, гръбни, бедрени и вратни мускули. Тази спорно отегчителна рутина се повтаря, защото един от малкото спомени, които разстроеният ум на героя е съхранил, са думите на бившата му жена, която му е казала, че е дебел. И тя би желала от него да отслабне. Той пък много иска тя да се върне при него. Затова трябва да тренира. И да си я върне.

С това иронично-наивно начало съвсем не целя да се правя на интересен, а да проявя, доколкото е по силите ми, дразнещо наивния глас на Пат, който води наратива в романа на Матю Куик. По абсолютно неизяснена причина, гласът на Пат звучи като на 5-годишен хлапак. Забавен, да, но неоправдано неавтентичен. Read more →

„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ – Ема Хупър

183174_b

Мисля, че през последната година имам известен проблем с (голяма част от) романите, писани през последното десетилетие. И с „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ донякъде си изясних в какво се състои той.

Ето един факт: трудно ми е да назова книга, излязла през XXI век, чиято история надвишава 500 страници, която да нарека шедьовър. „Мидълсекс“ със сигурност не е, а не бих сложил и „Поправките“ на Франзен, макар тя да ми се нрави повече. Започвам с това, защото повечето „нови“ книги, които съм прочел през изминалите 12 месеца, не превишават 250-300 страници и в това, разбира се, не би трябвало да има нищо лошо, тъй като някои от най-любимите ми романи са под 200 страници. Но Борис Виан, например, има способността да създава светове в разпознаваемо тънки книжки и безкрайно любимата ми „Сърца за изтръгване“ е отличен пример за това. Докато Ема Хупър, Ема Донахю, Карън Джой Фаулър и Рут Озеки по-скоро нямат тази способност. Те разказват нелоши истории, но правят едно нещо, което, изглежда, е типично за писателки и което ми оставя кисел вкус по небцето, докато чета.

Ако Борис Виан, който избрах за следния пример, рисува многоцветни образи, които развива, които претърпяват промени заедно с изменящото се действие, като така писателят проявява различни черти от характерите им, то изброените писателки показват 2-3 момента от целия живот на своите главни действащи лица, изграждат ги изцяло върху тях и по протежението на историята тези „моменти“ се повтарят, докато не започнат да се натрапват на читателя, сякаш писателката повтаря: „Виж това, виж го! Харесва ли ти? Трябва да ти харесва, то е мило и добро, и красиво, и ако не ти харесва, че го повтарям през цялата книга, то ти си задник. И по-добре остави моята мила и добра, и красива книга настрана, тя не е за теб“. Ами, признавам си, тези книги може би просто не са за мен (изключвам „Напълно изгубили себе си“, за която мога да кажа, че харесах в по-голяма част от останалите). Read more →

„Остатъкът от деня“ – Казуо Ишигуро

191388_b

„Изглежда все по-вероятно, че аз наистина ще предприема пътешествието…“

След трийсетгодишна вярна служба в прочутото английско имение Дарлингтън Хол, потомственият иконом Стивънс решава да тръгне на едноседмично пътешествие през Англия, чиято крайна дестинация е Западното крайбрежие. Надявайки се на възможността да разгледа някои от най-красивите пейзажи и кътчета на страната, Стивънс смята, че кратката почивка ще му помогне да осмисли „поредицата от дребни грешки“, които е допуснал през последните месеци. А в края на пътешествието го очаква и среща със стара позната, камериерка при предишния му господар.

Предишният господар е ключова фигура в „Остатъкът от деня“, а също и във вземането на немалка част от политическите решения в Европа в годините между Първата и Втората световни войни. Лорд Дарлингтън, аристократ и джентълмен, отначало противник на строгите условия на Версайския договор, а на по-късен етап и привърженик на нацистката партия в Германия, е пътеводната звезда на Стивънс към „величието“.

Романът е написан в интимната форма на мемоарите и по този начин Ишигуро елегантно отстранява всякакво действие, случващо се в реално време. Всички събития са разказани в ретроспекция и задължително през призмата на иконома, което освен, че предполага полирания до мек блясък разказвачески стил, неимоверно скъсява дистанцията между читателя и главния герой.  Read more →

„Амстердам“ – Йън Макюън

amsterdammakuin-170x280

Обичам, когато някоя книга започва със смърт. И не само със смъртта на някой, а с ритуала на погребението. От една страна смъртта смазва близките на отишлия си, оказва (в последствие) трайна промяна у тях, а от друга – погребението изкарва на показ най-тънките, чувствителни парченца от пъзела на човешкия характер. И при сблъсъка с непознати, ако покойникът е публична личност, споменатите късове човещина могат да се изменят, деформират, а в определена ситуация и да се изродят от болка или тъга в ярост, завист и други изблици от негативния спектър на човешката душа.

„Амстердам“ е извънредно минималистична книга, с едва трима главни герои, единият от които отсъстващ от действието.

Романът започва със смъртта на Моли Лейн, журналистка, пишела във време, когато понятието „журналистика“ все още не е било изпразнено от съдържание. И още в началото кадърът се центрира върху двата основни образа, бивши любовници на починалата. Върнън и Клив. Read more →