Tag Archives: модерна класика

„Трейнспотинг“ – Ървин Уелш

642249z

„Колко пъти трябва да си се боцкал, за да нямаш вече друг избор?“

На кого му пука? Какво значение имат зависимостта, проблемите, работата, расата, семейството, футбола, парите, момичетата или каквото и да било друго, когато имаш хероин?

Запознайте се със Скаг Бойс! Най-впечатляващата, побъркана, разкъсвана между хедонизма и нихилизма шайка дегенерати, съществувала някога. Ето го мрачно ухиления Рентс, до него недоумяващо зяпа Спъд, Бегби е извън кадър, защото току-що е налетял на някакво тъпо копеле, което не знае да си държи устата затворена, Сик Бой е в ъгъла с двете руси шведки, за които единствено си стурва да отбележим, че изглеждат като изваяни от древногръцки скулптор. Майка Игуменка, още познат като Джони Суон, се е затворил в кенефа, въоръжен с игла, търпение и напрегнатото очакване на ловец, дебнещ някоя нищо неподозираща вена, посредством която да смеси разтопената, черна мръсотия, с алената си кръв. Защото костите му пукат, бледата кожа се топи, ноктите и зъбите са омекнали, стомахът се свива, тялото агонизира при настъпващата абстинентна криза… но нека дръпнем камерата назад, да се върнем отново върху Марк Рентън, който тъкмо се е хванал да декламира непоносимостта си към обществото и неговите порядки: Read more →

„Кланица 5“ – Кърт Вонегът

640915_b

„Фантастични измерения на реализма“

Кърт Вонегът започва „Кланица 5“ с епиграф: „Романът е написан донякъде в стила на телеграфно-шизофреничните творби на планетата Тралфамадор откъдето идват летящите чинии. Мир“

Семпъл, умопомрачително съдържателен, самоубийствено объркващ и уникален от гледна точка на стила.

Наративът в „Кланица 5“ е непоследователен, често пъти прескачащ рамките на реализма, което вероятно е единственият подходящ начин да се пише за трагедия, каквато е бомбардировката над Дрезден, в която смъртта си намират 135 000 човека.

„Кланица 5“ успешно изпълнява функцията на антивоенен роман, заради прецизността (или хаотичността), с която Вонегът чупи сюжетния скелет и захвърля отделни парчета от историята напред в повествованието, а с разкостването (простете каламбура) на други се заема веднага. Read more →

„Възгледите на един клоун“ – Хайнрих Бьол

171633_b

Канех се да прочета „Възгледите на един клоун“ откакто за пръв път, преди година, впечатляващото заглавие попадна пред очите ми. Станах пословичен в некупуването на книгата, макар с всяка следваща среща да ме спохождаше неудобство. И така, докато, седмица назад от днес, се прибрах у дома и я открих в библиотеката на родителите си.

Към момента, в който пренесох книгата със себе си, малко повече от две дузини томове с литература изчакваха по лавиците. И се наложи да почакат един прочит повече. Да си призная,

„Възгледите на един клоун“ не е животопроменяща книга…

но е написана с такова майсторство и усещане за красотата на езика, притежава толкова окаян и очарователен главен герой, че ако човек е дори само на йота по-чувствителен от една обикновена гъба, например, то същият този човек несъмнено би възкликнал. Read more →

„Голият обяд“ – Уилям Бъроуз

31876

Би било удачно да започна този текст с нещо подобно: „Ако не си падате по смахната, извратена, смазваща, отблъскваща, покъртителна литература, моля, не четете този текст и изобщо не обръщайте внимание на Уилям Бъроуз…”. Но не бих си простил да посъветвам някого да избягва един от Тримата бащи на бийт поколението. И то тъкмо този, наредилият се с подла и отблъскваща усмивка до най-влиятелните писатели на XX век.

Има само едно нещо, за което един писател може да пише: какво се намира пред сетивата му в момента на писането… Аз съм инструмент за записване… Аз не си позволявам да налагам „фабула”, „сюжет”, „текстуалност”… Доколкото успявам пряко да записвам определени психически преживявания, аз имам ограничена функция… Аз не се опитвам да развличам.

През 1943 година, докато живее в Ню Йорк, Бъроуз се запознава и сприятелява с Алън Гинзбърг и Джак Керуак. След купища гуляи и раздумки, Керуак тръгва да обикаля просторната американска шир на стоп, за да се вдъхнови и напише „По пътя” – книгата, която отприщва началото на културна революция. Гинзбърг се превръща в един от най-успешните и злободневни поети на времето си, благодарение на своята поема „Вой”. Бъроуз просто отива в бар, някъде из Мексико Сити, напива се с приятели и разиграват „Вилхелм Тел”, но успяват да стигнат само до „сцената”, когато Джоан Волмър (втората съпруга на Бъроуз) си слага чаша на главата, която той не уцелва, затова пък успява да пробие дупка в челото ѝ. Да, тя наистина умира и години по-късно писателят споделя, че причината да (про)пише е тъкмо нейната смърт, от която е неспособен да се отърси напълно. Read more →

„Тук няма място за старци“ – Кормак Маккарти

642060_b

„Тук няма място за старци” е трилър, който скъсва всички клишета на жанра и застрелва посредствеността в челото. А Кормак Маккарти просто не спира да изумява.

Мос е мъж на около трийсетгодишна възраст, ветеран от войната във Виетнам и понастоящем ободряващ дните си с лов на животни.

Шерифът Бел е човек от друго време, неспособен да се нарисува в непрестанно изменящата се и преситена от мрачни тонове картина на „модерния” свят. С думите и тихата неутешимост на Бел започва всяка следваща част от историята.

Чигур е маниакален убиец.

Това са трите великолепно поставени и разгърнати по протежението на двеста и шейсет страници образа. А въпросът, който бива подхвърлен свободно между редовете, за да цопне в ума, като монета в кладенец, звучи така:

Как човек определя реда, по който да се откаже от живота си? Read more →

Великолепието на една „Закуска в Тифани“ – Труман Капоти

zakvtifani3

В обозримата вселена съществува едно неписано правило, което неотменно показва пътя на правилните книги към мен. А „правилни“ са онези истории, които ме откриват, когато съм в най-подходящо настроение за тях. И като читател, който помни (приблизително) кога и (точно) откъде си е купил всяко заглавие в библиотеката, се радвам на историята си с новелата на Капоти. Но би било кощунство този текст да разказва за това…

Защото „Закуска в Тифани“ е шедьовър в сто и петнайсет страници и три реда, където Труман Капоти е създал един от най-очарователните и автентични човешки образи, които съм събирал от редовете на някоя книга.

За сюжета няма нужда от просторни писания. Ню Йорк има удоволствието и привилегията да приюти част от времето и късче от живота на Холи Голайтли. Деветнайсетгодишна девойка, едва ли запозната със значението на понятието „хедонизъм“, но следваща всяко условие за неговата състоятелност. Подобно на разказвача, аз също съм влюбен в нея. Но не в подчертано красивата външност, а във всичките несъвършенства, в нейната чувствителност, в непоносимостта й към установяване на едно или друго място и страстта към непознатото:

„Никога с нищо не свиквам. Който свиква с едно или друго, все едно че е вече мъртъв.“ Read more →

За чадърите, самотата и букетите от скоби на Джеръм Дейвид Селинджър

RV-AB313A_SALIN_G_20110121003629

Никога нямаше да се наема да пиша този текст, мамка му!

Когато отпускам каишката на мисълта си, позволявайки й да се разходи в градинката „Защо не пишеш за Селинджър”, винаги го правя с усмивка. Но моята драгоценна мисъл, с присъщите й арогантност, остър сарказъм и неприкрита омраза (към мен самия (което обяснява и честите ми състояния на депресия)) се стрелва обратно в главата ми, причинявайки главоболие, разкривяване на лицевите мускули, а ако е имала възможността да се засили повечко – нередовен стомах.

Затова си падам по твърдението, че Джеръм Дейвид Селинджър е сред малкото писатели, които са ме затрогвали, разплаквали, с които съм се смял на глас, предизвиквали са моето най-искрено озадачение и непресторено нещастие… защото за да изкажа това твърдение няма нужда да се замислям, то просто има тежестта на неоспорим факт. О, моля, не ми казвайте, че фактите не тежат, защото те трябва да са в нечия глава, за да са състоятелни, иначе са едното нищо. И тъй като аз тежа немалко, макар да не се числя към едрите представители на своя вид, то фактът си тежи на мястото.

Джеръм Дейвид Селинджър. Толкова звучно име, че понякога, в най-неподходящи моменти, го изстрелвам гласно, колкото да си доставя мимолетно удоволствие. Но преди да ме посочите с пръст и да ме наречете перверзник, настоявам да дочетете този текст, все пак. Read more →