Tag Archives: не харесах

„Наръчник на оптимиста“ – Матю Куик

narachnik-na-optimista

Не съм гледал „Silver Linings Playbook“, така че не очаквайте тук да прочетете и една дума за непоносимия Брадли Купър. Тук ще обърна внимание на трудно поносимия Пат Солитано.

Пат е преживял сериозно психическо сътресение в навечерието на 30-тото десетилетие от своя живот, заради което психическо сътресение влиза в заведение за лекуване на душевно болни. Когато Пат навършва 35, най-сетне бива „освободен“ от „лошото място“ и се прибира вкъщи. При майка си и баща си, защото жена му го е напуснала. И тъкмо около това напускане се реализира настоящото битие на главния герой. То (битието), от своя страна, се състои в целодневно трениране на бицепси, гръдни, гръбни, бедрени и вратни мускули. Тази спорно отегчителна рутина се повтаря, защото един от малкото спомени, които разстроеният ум на героя е съхранил, са думите на бившата му жена, която му е казала, че е дебел. И тя би желала от него да отслабне. Той пък много иска тя да се върне при него. Затова трябва да тренира. И да си я върне.

С това иронично-наивно начало съвсем не целя да се правя на интересен, а да проявя, доколкото е по силите ми, дразнещо наивния глас на Пат, който води наратива в романа на Матю Куик. По абсолютно неизяснена причина, гласът на Пат звучи като на 5-годишен хлапак. Забавен, да, но неоправдано неавтентичен. Read more →

„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ – Ема Хупър

183174_b

Мисля, че през последната година имам известен проблем с (голяма част от) романите, писани през последното десетилетие. И с „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ донякъде си изясних в какво се състои той.

Ето един факт: трудно ми е да назова книга, излязла през XXI век, чиято история надвишава 500 страници, която да нарека шедьовър. „Мидълсекс“ със сигурност не е, а не бих сложил и „Поправките“ на Франзен, макар тя да ми се нрави повече. Започвам с това, защото повечето „нови“ книги, които съм прочел през изминалите 12 месеца, не превишават 250-300 страници и в това, разбира се, не би трябвало да има нищо лошо, тъй като някои от най-любимите ми романи са под 200 страници. Но Борис Виан, например, има способността да създава светове в разпознаваемо тънки книжки и безкрайно любимата ми „Сърца за изтръгване“ е отличен пример за това. Докато Ема Хупър, Ема Донахю, Карън Джой Фаулър и Рут Озеки по-скоро нямат тази способност. Те разказват нелоши истории, но правят едно нещо, което, изглежда, е типично за писателки и което ми оставя кисел вкус по небцето, докато чета.

Ако Борис Виан, който избрах за следния пример, рисува многоцветни образи, които развива, които претърпяват промени заедно с изменящото се действие, като така писателят проявява различни черти от характерите им, то изброените писателки показват 2-3 момента от целия живот на своите главни действащи лица, изграждат ги изцяло върху тях и по протежението на историята тези „моменти“ се повтарят, докато не започнат да се натрапват на читателя, сякаш писателката повтаря: „Виж това, виж го! Харесва ли ти? Трябва да ти харесва, то е мило и добро, и красиво, и ако не ти харесва, че го повтарям през цялата книга, то ти си задник. И по-добре остави моята мила и добра, и красива книга настрана, тя не е за теб“. Ами, признавам си, тези книги може би просто не са за мен (изключвам „Напълно изгубили себе си“, за която мога да кажа, че харесах в по-голяма част от останалите). Read more →

Енигматичният и разочароващ „Гошко“ – Силвия Чолева

big-S_Choleva_1koritsa_web

Откакто Жанет45 издадоха „Гошко”, срещам енигматичната й корица в метрото, автобуса и из подлезите на СУ. Веднъж я четеше възрастна дама, после жена пред магазина си, явно отегчена от липсата на клиенти, беше забола нос между страниците, а друг път момиче насред блъсканицата на 280. Е, след такава симулирана реклама нямаше как да не се поинтересувам от петнайсетте истории.

Силвия Чолева познава различните измерения на самотата. Това е най-силната страна на „Гошко” и единствено благодарение на нея успях да дочета сборника. Безвъзвратната, тиха и неутешима самота на старците („Диригентът”, „Името”), децата, неразбрани или отритнати („Черешово време”, „Сънища”, „Сестра”). Кризата на средната възраст и прилежащата й самота („La vie en rose”), и двамата влюбени, вглъбени един в друг, откъснати заедно от заобикалящия ги свят („Гарата”). Read more →

„Топли тела“ – Айзък Мериън

Яд ме е, че не съм на 14, защото тогава „Топли тела” сигурно щеше да ми хареса. Затова пък съм на 20 и преживях еуфорията по „Здрач”. Дори успях да се задържа настрана от нея и си четях фентъзита, докато разни приятелки въздишаха по блещукащи вампири.Започвам с това, защото не един и два пъти се сещах за Стефани Майър и компания, докато четях романа на Айзък Мериън.Светът е покосен от вирус, проклятие или каквото е там (защото никъде не се казва какво е наистина). Хората се превръщат в кръвожадни Немъртви чудовища и търсят Живи, чиито мозъци да хрупат. Р е зомби, което има проблеми с начина си на живот. Отвращава се от себе си, когато бива тласкан от неживата си физиология да яде хора, за да оцелява. Можем да изтъкнем, че Р е зомби с идеали и относително високи ценности. И така, денят идва, когато героят ни повежда групичката зомбита, живеещи на изоставено летище, към близкия град, където да извършат своя набег и да заситят изгнилите си и смрадливи туловища. Точно когато всичко се превръща в кървава баня, погледът на Р се концентрира върху привлекателно момиче, лежащо безпомощно на пода и нещо в зомбито трепва. Подтиква го да я спаси…

Read more →

„14 мистерии“ – Стивън Кинг

Захванах се с този сборник след като изгледах филма „1408”, който не беше никак лош. Разбрах, че продукцията е заснета по едноименния разказ, дело на Стивън Кинг, и реших, че е време за нещо ново от стария любим писател. Намерих си сборника, наименуван „14 мистерии” и отначало се зарадвах, че ми предстоят близо 600 страници мрачни, зловещи и ужасяващи истории. Съвсем скоро обаче, се оказа, че историите са скучни, прекалено описателни, а някои направо непоносими. На места спирах, реех празен поглед из стаята и си мислех: Защо, по дяволите, продължавам?

Слабо! Показателно е, че за да прочета всичко ми бе нужно месец и половина време. Не пледирам, че чета бързо, но не обичам да протакам с дадена книга повече от пет дни, най-много седмица. Всячески търсех нещо, за което да се хвана и да кажа, че сборникът не е пълна скръб. Не можех да понеса, че един от любимите ми автори е на път да ме предаде. Защото в случая наистина се чувствах предаден.

Read more →

„Андромеда“ – Фред Хойл и Джон Елиът

Думата Андромеда буди интерес, понякога прерастващ в странна тръпка в съзнанието ми, откакто бях малчуган. За причината не съм сигурен, но определено е свързано с мистиката, която се стеле навсякъде около астрономията, извънземните интелекти(и въпроса дали такива съществуват) и космологията.

Когато видях името на малката книжка, която стоеше на възможно най-закътаното място в библиотеката на родителите ми, точно тази тръпка се събуди в мен и бях безсилен срещу желанието да прочета за какво иде реч. Оказа се нелош роман, който ме остави с донякъде смесени чувства и чийто край по-скоро не ми допадна.

Read more →