„Когато бях петгодишен се самоубих“ – Хауърд Батън

366497

Книгите, разказани през призмата на детския поглед, са рядкост, а когато са написани добре имат силата да отнасят глави. „Пир в бърлогата” беше покъртителна, както сам Тотчли би я нарекъл, но „Когато бях петгодишен се самоубих” вдига летвата на съвсем друго ниво.

Главен герой е осемгодишният Бърт, който вечер затваря вратата на гардероба по петдесет пъти, защото така е по-затворена и чудовищата не могат да го нападнат, докато спи. Своята история той пише по стените на Тихата Стая. Тя е част от рехабилитационен център за деца, където Бърт е прибран след като преживява нещо злополучно. През погледа на гневно момче, което не разбира езика и маниерите на възрастните, а собственият му свят е съставен от въображаема материя, всички герои в книгата са отрицателни. Дори за приятелите си не си криви душата и смело ги убива с думи.

Да, на Бърт често му се иска да убие някого, а причини за това също се намират:

„Лятната ваканция свърши и пак трябваше да ходя на училище. Хич не ми се ходеше. Бях забравил за училището заради ваканцията. Тя ми се стори дълга, понеже съм дете. Мразя училището. Трябва да се става рано. Моята майка ме буди, като влиза в стаята, потупва ме по главата, а после по дупето (което е под одеялцето), навежда се много близо до лицето ми и казва съвсем тихичко: „Бърт, време е да ставаш, миличко!” Казва го много нежно и мило. Направо ми се приисква да я убия.”

Кратка книжка, откровена, трогателна и ужасно тъжна.

Съпоставката е между хората и децата, където първите ограничават допира на малчуганите с онова, което ги вълнува, а вторите се противопоставят както умеят, но никога не е достатъчно. Все не са победители. Защото победител се става, когато и последните дребни парченца блянове и радости са безвъзвратно загубени, оставени в миналото. И някъде по този път на мисли ми хрумна, че ако в „Спасителят в ръжта” Холдън се терзаеше да познае себе си и да намери мястото си в света, то тук героят ни се опитва да разбере света, защото неговото „себе си” е вече осъзнато. То е щастливо по свой си начин. То просто è.

Прочетете и глава „11”, която дори извън цялата история е разкошна:

„Едно време бях петгодишен. Тогава често се возех в колата. Сядах отпред до татко на гърбицата. Гърбицата минаваше през средата на предната седалка и ме повдигаше нагоре, така че можех да виждам. Това беше моето специално място. Веднъж пътувахме чак до Франкфурт, щата Мичиган, и аз през цялото време седях на гърбицата.

Но веднъж татко ни взе с Джефри и ни заведе в „Ханли-Доусън Шевролет” да си купим нова кола. Отидохме със старата. Аз седях на гърбицата. После се качихме в новата кола. Много особено миришеше. Татко влезе и я запали. Като потеглихме, аз погледнах през задното стъкло, помахах за сбогом на старата ни кола и казах:

–          Татко, а какво ще стане със старата ни кола?

–          Много важно какво ще стане с тази бричка – каза татко.

Погледнах предната седалка. Нямаше никаква гърбица. Татко ми каза:

–          Така е, защото на тази хубавица моторът й е отзад. Виж колко място има.

Опрях си брадичката на задната седалка и се загледах през задното стъкло към нашата стара кола. Май се разплаках. Джефри каза:

–          Сега пък за какво плачеш, бебе такова?

–          Вече няма къде да сядам – отговорих аз.”

One Thought on “„Когато бях петгодишен се самоубих“ – Хауърд Батън

  1. Pingback: Книгозавър – Тежка, объркваща и параноична – "Когато бях петгодишен се самоубих" – Хауърд Батън

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation