„Пътят“ – Кормак Маккарти

168827z„Пътят” се нареди сред най-любимите ми книги едва за ден, още преди да приключа с прочита. Също както „Невидимите кризи” малко по-рано тази година и „На западния фронт нищо ново”, наред с „Обратният път”, които прочетох през 2012.

В своята същност „Пътят” е доста абстрактен роман. Стените на познатия ни свят чезнат зад слоеве пепел, от човешката популация не е останало почти нищо, а малкото оцелели са се превърнали в свирепи канибали. Но каква е причината за апокалипсиса никъде не се споменава. Няма нито едно име на личност в цялата книга. Диалозите между двамата главни герои са болезнено лаконични и праволинейни.

Обикновено изброеното сигурно щях да впиша в графа „минуси”, ала в текущия случай е другояче.

Едно момче и един мъж. То е неговото сърце, а той е крепител на надеждата. Да се влюбиш, да бъдеш амбициозен, да вярваш и да се терзаеш над проблеми от всекидневието си. Пари, спомени по отминали времена и загубени светове, грижи за външния вид. Какво значение има всичко това, когато светът се е свършил? Когато нищо вече не може да бъде съкровено, сантиментално или естетически издържано.

„Мъжът дълго носи портфейла си, докато не проряза правоъгълна дупка в джоба на панталона му. Сетне един ден седна край пътя, извади го и прегледа съдържанието му. Малко пари, кредитни карти. Шофьорска книжка. Снимка на жена му. Нареди всичко върху асфалта. Като карти за игра. Запокити почернялото от пот парче кожа в гората и остана да седи със снимката в ръка. Сетне сложи и нея на пътя, изправи се и продължиха.”

Четейки „Пътят” съзнанието ми постоянно бе разпъвано от въпроси. Онова, което правя и начинът по който мисля, наистина ли ме водят нанякъде? Имат ли те изобщо смисъл и ако да, в какво се състои? Тормози ли ме мисълта къде ще съм утре, какво ще правя, с кого ще бъда? А за вдругиден, за след месец време, дори след година или десет. И защо? Какво толкова има в бъдещето или назад в миналото, защо са те толкова важни, когато ние не сме там.

„Свят, който се свива до суровото ядро на съществуващите предмети. Имената на нещата бавно следват самите неща и потъват в забвение. Цветовете. Имената на птиците. Храните. И най-накрая имената на нещата, за които си вярвал, че са истински. Оказва се, че са били по-крехки, отколкото си предполагал. Колко от тях вече ги няма? Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Думите се свиват като нещо, което се опитва да запази топлината си. Преди да трепнат и да изчезнат завинаги.”

„Хората все се готвеха за утрешния ден. Аз не вярвах в това. Утрешният ден не се готвеше за тях. Той дори не знаеше, че те са там.”

Да, това е книга, която ще препоръчвам всячески и винаги ще се усмихвам, когато някой ми спомене, че я чете или я е прочел. Защото авторът сякаш наистина е бил сред оцелелите на пътя, наблюдавал ги е и е изследвал тяхното съществуване, за да се върне в нашето време и да ни разкаже трогателната им история.

The_Road_II_by_Karezoid

Други ревюта:

В „Книголандия“

При Бран

И още един блог, където ми хареса

One Thought on “„Пътят“ – Кормак Маккарти

  1. Pingback: Кормак МакКарти: Пътят | Приумици

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation