Загадъчни усмивки, смесени чувства „И всичко стана луна“ – Георги Господинов

430x661След „Невидимите кризи” и „Естествен роман” очаквах новата книга на Георги Господинов с препускащо нетърпение.

И имах късмета да съм сред първите, които я прочетоха, когато новоотпечатаните бройки пристигнаха в шатрата на Жанет45 във Варна. Грабнах си сборника, откраднах стола на някой, имал неблагоразумието да го остави без надзор, и обърнах на съдържанието, за да си избера с кой разказ да започна. Правилно, харесва ми да чета сборници хаотично, дали за да пренебрегна труда на човека, потрудил се да ги подреди или защото ми е приятно сам да се изненадвам – не зная. Наречете ме бунтар, ако щете.

Започнах с „Призраци”. Магнетично име, зловещо. Едва три страници разказ за отказан в миналото живот, ситуиран  в гнездото на социализма. Отнякъде(и донякъде) познато, но все пак приятен старт!

И вдигам глава, прочел първата история, за да видя Зори, цялата се шашнала от емоциите покрай „Ритуалът”. Май се обажда на Георги Господинов, за да му сподели. Решено беше и едва двайсетина минути по-късно седях, чудейки се в мен ли е проблемът. Не бях разбрал върху какво е ударен акцентът в разказа и не го оцених положително. Нищо, затова пък „И всичко стана луна” бе впечатляващо мрачна, фантастична история, която си има следния цитат:

Знаеш ли от каква материя е направен Космосът? Направен е от самота. Това е материята. А самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си.

Така, залят от желание, плавно маневрирах между края на разказ и съдържанието, където избирах следващия. „Пред хотел „България”, наред със „Старецът и морето“ останаха безпрецедентни фаворити. От другата страна слагах онези, дето ми оставяха горчив вкус. Там натрупах „Бог на имената”, „Лицата от последните дни” и „Фотография”. Техните истории просто не са за мен и толкова.

„Азбука на жените” прочетох вечерта, на плажа, под някаква „нощна” лампа, в компанията на една жена. И да, допълнителното удоволствие от атмосферата около мен вдигна разказа на пиедестал.

За пореден път езикът и образността са все така блестящи, самобитни и напълно изчистени от клишета. Не липсват и онези, уж подхвърлени изречения, в които всеки се разпознава за себе си. Неподправено удоволствие е да се чете и ако това беше първата ми среща с Г. Г. щях да съм в абсолютен възторг, както беше през Март, когато разбрах повече за общите и личните ни кризи. Сега ми е противоречиво. Радвам се на новата книга и вярвам, че си заслужава, както вече написаха и колегите: Вяра, Христо, Алекс и Преслав. Просто малко ми се изчерпаха апокалипсисите, социализмът, избягалите в чужбина и неизживените възрасти.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation