„Центурия“ – Джорджо Манганели

182835_b

„Центурия“ не бива да се чете без почивка!

Джорджо Манганели е същински джентълмен до върха на перото си. Още от разказ „Едно“ (… човекът, който пише писмо до друг) авторът ще пристъпи в личната ви читалня.

Моментът, когато долавяте чуждо присъствие около себе си, точно съвпада със смразяващия миг, в който усещате допира на ръка върху рамото. Извъртате се смутено и го виждате. Един облечен в сиво господин с бомбе на главата си, което ще свали в знак на уважение и благоприличие. По-късно, докато раздумката напредва, ще ви хрумне, че изреченията му са въздългички, макар разказите да са неутешимо кратки. И тяхната структура често напомня маниера на класиците.

Уважаемият господин ще ви оплита в словесни мрежи или стремително ще дърпа струните на собствената ви убеденост по текущия казус, като се позовава на двусмислена символика и озадачаващи метафори. Докато разказва история след история, приковал цялото ви внимание, той неизбежно ще моделира парадокси, които остават да се реят из пространството между двама ви. Настроенията ви ще лавират между крайна посърналост, окриляваща радост и тиха меланхолия. А когато прозрете провокацията зад някои питанки, които Манганели предварително си е оставил и изпитате черния хумор с нервните окончания по врата си, едва тогава ще ви осени, че господинът звучи малко отдалечено, някак студен, абстрактен и наред с това съумява да е автентичен, човечен.

Едновременно дързък, очарователен, ексцентричен, интелигентен и циничен, понякога объркващ. Колкото модернист, толкова и сюрреалист. Неговите сто истории наистина текат като река.

След като и последната ви бъде разказана, причудливият и скромен господин ще килне едва забележимо глава и устните му ще отстъпят място на една крива, тайнствена усмивка. Тогава той ще се изправи, в приглушената светлина на стаята ще блесне острие и обезглавеното ви тяло ще остане самотно да се свлича под равномерните, заглъхващи удари на токовете на господина по циментирания коридор…

Това е, за мен Манганели наистина притежава необходимото да ви вземе ума.

из „Напътствия за четене от автора“:

„Ако ми позволите една препоръка: най-добрият (макар и скъпоструващ) начин да се прочете тази книжчица би бил да се откупи правото за ползване на някой небостъргач, който има толкова етажи, колкото са редовете в текста; на всеки етаж да се разположи по един читател с книгата в ръце и на всеки читател да се зачисли по ред; при подаден сигнал Върховният читател ще се хвърли от покрива на зданието и постепенно, докато прелита пред всеки следващ прозорец, съответният читател ще му прочита своя ред със силен, ясен глас. Важно е броят на етажите да съответства на броя на редовете и да не стане объркване на първия етаж с партера, което да доведе до неловка тишина миг преди разбиването. Друг подходящ вариант е да се чете в извънземна тъма, най-добре при температура абсолютна нула, в изгубена космическа капсула“

из „Две“:

„Един господин със сносна култура и прилични обноски, след многомесечно отсъствие в резултат на ужасни военни събития, срещна жената, която обичаше. Не я целуна, а се дръпна мълчаливо и дълго повръща. Отказа да даде обяснение както на смаяната жена, така и на когото и да било друг, и единствено с огромно търпение успя да стигне до извода, че с избълваното е изхвърлил издъно безбройните образи на любимата, които са се отложили в тялото му и любвеобилно са го натровили. В същия момент схвана, че занапред няма да може да се отнася с тази жена сякаш между тях се е случила само любов – мека страст, устремена единствено към преодоляването на всяко препятствие и прилепянето о кожата на другия, завинаги. Той бе опитал отровата на любовта и бе разбрал, че отровата на раздялата е само алтернатива на отровата на близостта; че е повърнал миналото, за да отвори място за повръщането на бъдещето. Макар да му беше невъзможно да обясни това на всеки, той знаеше, че именно бълването, а не въздишането, е симптом на неизбежната любов, както смъртта е единственият категоричен симптом на живота“

из „Трийсет и шест“:

„Архитектът има будна професионална съвест. Само по себе си издигането на една църква е равносилно на издигането на каквато и да е друга сграда със специално предназначение, зададено от възложителите. Да, но възложителите хранят убеждения, които той не намира просто за неразумни, но и за безнравствени; нима ако го натовареха с построяването на бесилка, би приел без колебание? Но църквата бесилка ли е? Ами да, в известен смисъл: пространство, замислено като транзитна спирка на път към нищото. Ето какво искат от него възложителите: да украси това преходно място. И ако го направи, няма да се различава от свещениците, които украсяват нищото и го крият зад воалите на церемониалните си фантазии. Значи му предлагат да се превърне в свещеник, така ли? Той би могъл да стане жрец на нищото; украсител, който не забулва, не потулва и не се изсулва. Какво е тогава тази църква – измамно място или място, което обърква, но е истинно? Не съществува ли друг маршрут за влизане в нищото? „Украси нищото, издигни нищото, дай ни вековечно нищо“ – представя си, че му казват свещениците. Докосва с длан неугледната трева на празния парцел, тревата, която ще трябва да бъде изскубната, за да се отвори място за неговата постройка, и си мисли едновременно за олтара, за свещениците, за тревата, за нищото“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation