Великолепието на една „Закуска в Тифани“ – Труман Капоти

zakvtifani3

В обозримата вселена съществува едно неписано правило, което неотменно показва пътя на правилните книги към мен. А „правилни“ са онези истории, които ме откриват, когато съм в най-подходящо настроение за тях. И като читател, който помни (приблизително) кога и (точно) откъде си е купил всяко заглавие в библиотеката, се радвам на историята си с новелата на Капоти. Но би било кощунство този текст да разказва за това…

Защото „Закуска в Тифани“ е шедьовър в сто и петнайсет страници и три реда, където Труман Капоти е създал един от най-очарователните и автентични човешки образи, които съм събирал от редовете на някоя книга.

За сюжета няма нужда от просторни писания. Ню Йорк има удоволствието и привилегията да приюти част от времето и късче от живота на Холи Голайтли. Деветнайсетгодишна девойка, едва ли запозната със значението на понятието „хедонизъм“, но следваща всяко условие за неговата състоятелност. Подобно на разказвача, аз също съм влюбен в нея. Но не в подчертано красивата външност, а във всичките несъвършенства, в нейната чувствителност, в непоносимостта й към установяване на едно или друго място и страстта към непознатото:

„Никога с нищо не свиквам. Който свиква с едно или друго, все едно че е вече мъртъв.“

„Стаята, в която се намирахме (стояхме прави, защото нямаше къде да седнем), имаше такъв вид, сякаш обитателят й току-що се е нанесъл; просто очакваш да ти замирише на прясно боядисано. Куфари и празни сандъци бяха единствената мебелировка. Сандъците служеха за маси. На един беше наредено всичко необходимо за мартини; на друг видях лампа, грамофон, рижавия котарак на Холи и ваза с рози. Имаше цяла стена с библиотечни рафтове и по тях не повече от петнадесетина книги. Стаята веднага ми допадна – много ми хареса атмосферата й на нещо временно и непостоянно.“

Наивна, откровена и в моменти толкова емоционална, че сякаш съхранява всичкия живот на света.

„Не, мисълта ми е, че човек трябва да бъде честен пред самия себе си. Можеш да бъдеш всичко, но не и страхливец, неискрен, двуличен, курва: предпочитам да имам рак, отколкото нечестно сърце. Това не е лицемерие. Чисто и просто практичност. Ракът може да те довърши или не, обаче другото направо те унищожава.“

В своята непреклонност, Холи неведнъж пропуска възможности, считайки, че някои от тях са опити на заобикалящите да я задушат, поставяйки я в известни, непригодни за нея граници:

„Тук е Холи, казва тя. Миличка, гласът ти звучи много далеч, викам аз, а пък тя: Аз съм в Ню Йорк. И аз: Какво, по дяволите, правиш в Ню Йорк, като днес е неделя, а утре си на пробни снимки? А тя: В Ню Йорк съм, защото никога по-рано не съм била тук. И аз тогава: Качвай си дирника на първия самолет и се връщай. А тя: Не искам. Аз: Какво си намислила, кукло? Тя: За да те бива в тази работа, трябва да имаш желание, а аз нямам. Аз: Добре де, за какво, по дяволите, имаш желание? Тя: Щом разбера, ти пръв ще научиш…“

Но не си представяйте, че Холи е развратна или нещо подобно. Случва се небрежното отношение към живота да се сблъска челно с миналото й. И тогава настъпва хаос от тъги и сривове. Тъкмо това, по мое мнение, е поантата в представянето на толкова саможив човешки образ. Капоти брилянтно рисува едничкото ни предимство пред останалите познати форми на живот – способността ни да споделяме и да се свързваме един с друг чрез интимността; да се разпадаме на думи и да се търсим в чуждите.

„… беше ми съвсем ясно, че никога няма да стана кинозвезда. То е твърде трудно; пък ако си интелигентен, цялата работа е и много притеснителна. Нямаш достатъчно подчертан комплекс за малоценност; смята се, че ако си кинозвезда, трябва да си напомпан като автомобилна гума с чувство за собствената си значимост, а всъщност звездата не бива да има никакво свое „аз“. Не искам да кажа, че бих била против да съм прочута или богата. Това си е включено в програмата ми и някой ден ще опитам да го осъществя; но ако успея, ще искам да не съм загубила индивидуалността си. Искам да съм си пак аз, когато някоя прекрасна сутрин се събудя и отида да закусвам в „Тифани“.

Написана с увлекателен и богат почерк, където образността и символите истински ме вълнуваха, „Закуска в Тифани“ безспорно е сред любимите ми книги и от наистина малкото, към които ще се връщам. В тази конотация, за заключение са подходящи и думите на един от героите в книгата:

„Човек трябва да е чувствителен, за да я оцени. Да има поетичен вкус.“

2 Thoughts on “Великолепието на една „Закуска в Тифани“ – Труман Капоти

  1. Pingback: Да избягаш от реалността със „Закуска в Тифани” | bookcompass

  2. Pingback: Да избягаш от реалността със „Закуска в Тифани” | Аз чета

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation