„Кралят в жълто“ – Робърт У. Чеймбърс

185772_bЕдинствената причина през последните дни да не сте разбрали за излизането на култовата „Кралят в жълто” у нас, е да сте седели затворени в хладилника си… вероятно накълцани от приятел, изпреварил ви с прочита.

С пилотния епизод на великолепието, наречено True detective, хиляди изтрещели читатели, към които се лаская да се числя, започнаха да търсят и създават списъци с литература, повлияла създателите на сериала. И стотици останаха изумени, че на върха стои книга, за която не са и чували. И че по страниците на същата отзвучава готическата атмосфера, характерна за прозата на Едгар Алан По и Мери Шели. И не на последно място, че този сборник с разкази е повлиял (както по-късно всички разбрахме – съвсем осезаемо) космическия ужас, вилнял из мислите и сънищата на Лъвкрафт.

„Всеизвестно е как тази книга се разпространява като зараза от град на град, от континент на континент – тук забранявана, там конфискувана, анатемосвана от преса и духовенство, цензурирана дори и от най-дръзките литературни анархисти. Никакви принципи не се нарушени сред страниците й, никаква доктрина не е налагана, ничии възгледи не са наскърбени. Никой от настоящите стандарти не е подходящ да я оценява. И макар тя да е сочена като върховен досег до изкуството, всички смятат, че човешката същина не може да понесе тежестта на това величие, нито да усвои думи, в които се крие есенцията на чиста отрова. Самата невинност и баналност на първото действие само усилва удара на следващите”

Прозата на Чеймбърс не експериментира с отличителните белези на времето си (края на XIX век), които се отнасят предимно към начина на разказване и специфичната атмосфера. Тъкмо тя е слепващата брънка между различните истории, където винаги е подчертано мрачна. И зловещият й фон позволява на писателя да скрие детайлите около едноименната пиеса, оставяйки читателското въображение да се лута уплашено в търсене на ненаписани отговори.

В първите четири разказа случващото се е концентрирано около несъществуваща пиеса, наименувана „Кралят в жълто”, чийто прочит побърква четящия. Посредством образите на художници и учени, декаденти или хора, опипващи идеите на алхимията, Чеймбърс разгръща и основните проблеми. Възможно ли е изкуството, в най-върховната му форма (намигване към драматургията) да съдържа толкова разтърсващи откровения и болезнени разкрития, че да повлияе деструктивно на разума? Изкуството като разпад. С толкова покоряваща сила, че не може реално да бъде описано. И нездравата човешка амбиция да се противопостави на природата и нейните закони, в опит да постигне материално безсмъртие, в търсенето на което покварата е неминуема.

Самата идея за „Кралят в жълто” се загнездва в ума и отвежда към параноя, тя е, която нощем не ме оставя да заспя, не толкова плашещите истории.

Останалите шест разказа добавят известни тонове и колорит, но все пак не са така интригуващи. Накратко, „Госпожица д’Ис” интересно съумява да разчупи клишетата на своя жанр, който не бива да разкривам; „Градините пророкови” обединява осем приятни и поетични микроразказа, „Улица „Четирите вятъра” е любовна история, с отсъстваща втора страна и черна котка, която не е Бехемот, а последните три разказа, пъчещи се с имената на улици, наистина не ме трогнаха. Макар редовете им да са впримчили духа на Париж от XIX век, заедно с хедонистичните преживявания на студенти по изобразително изкуство и други бохеми, след страховитото начало, тези (по-скоро) конвенционални любовни истории просто не успяха да се наместят подходящо.

В заключение, „Кралят в жълто”, с привлекателната си корица, добрите превод и коректорска работа, е повече от обещаващо начало за преводните книги на Deja Book, от които едва ли има нужда да влизам в излияния колко много очаквам. Ето и любимия ми микроразказ:

„Тълпата”

Точно там, където тълпата е най-гъста, стоях аз до Пиеро. Всички погледи бяха насочени към мен.

–          На какво се смеят те? – попитах аз. Той се усмихна широко и отупа прахта от черния ми плащ. – Не виждам; явно е нещо забавно, може би честен крадец!

Всички погледи бяха насочени към мен.

–          Той открадна кесията! – Те се заливаха от смях.

–          Кесията! – викнах аз. – Пиеро, на помощ! Крадец!

Те се заливаха от смях:

–          Той ти открадна кесията!

Истината пристъпи напред, стиснала огледало.

–          Ако той е честен крадец – извика Истината, – Пиеро ще го открие с това огледало!

Но той само се усмихна широко и отупа прахта от черния ми плащ.

–          Виж – рече той. – Истината е честен крадец, тя ти връща огледалото.

Всички погледи бяха насочени към мен.

–          Арестувайте Истината! – креснах аз, забравил, че не огледало, а кесия ми бяха откраднали, точно там, където тълпата е най-гъста, стоях аз до Пиеро.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation