„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ – Ема Хупър

183174_b

Мисля, че през последната година имам известен проблем с (голяма част от) романите, писани през последното десетилетие. И с „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ донякъде си изясних в какво се състои той.

Ето един факт: трудно ми е да назова книга, излязла през XXI век, чиято история надвишава 500 страници, която да нарека шедьовър. „Мидълсекс“ със сигурност не е, а не бих сложил и „Поправките“ на Франзен, макар тя да ми се нрави повече. Започвам с това, защото повечето „нови“ книги, които съм прочел през изминалите 12 месеца, не превишават 250-300 страници и в това, разбира се, не би трябвало да има нищо лошо, тъй като някои от най-любимите ми романи са под 200 страници. Но Борис Виан, например, има способността да създава светове в разпознаваемо тънки книжки и безкрайно любимата ми „Сърца за изтръгване“ е отличен пример за това. Докато Ема Хупър, Ема Донахю, Карън Джой Фаулър и Рут Озеки по-скоро нямат тази способност. Те разказват нелоши истории, но правят едно нещо, което, изглежда, е типично за писателки и което ми оставя кисел вкус по небцето, докато чета.

Ако Борис Виан, който избрах за следния пример, рисува многоцветни образи, които развива, които претърпяват промени заедно с изменящото се действие, като така писателят проявява различни черти от характерите им, то изброените писателки показват 2-3 момента от целия живот на своите главни действащи лица, изграждат ги изцяло върху тях и по протежението на историята тези „моменти“ се повтарят, докато не започнат да се натрапват на читателя, сякаш писателката повтаря: „Виж това, виж го! Харесва ли ти? Трябва да ти харесва, то е мило и добро, и красиво, и ако не ти харесва, че го повтарям през цялата книга, то ти си задник. И по-добре остави моята мила и добра, и красива книга настрана, тя не е за теб“. Ами, признавам си, тези книги може би просто не са за мен (изключвам „Напълно изгубили себе си“, за която мога да кажа, че харесах в по-голяма част от останалите).

Един от главните герои на Ема Хупър, Ръсел, е претърпял злополука в своето детство и до края на живота си остава кривокрак. Също така Ръсел много обича елените, които, както на всички ни е ясно, са красиви и добри животни. Ръсел е влюбен в Ета откакто я е видял за пръв път, в същото това далечно детство, в което се е случила и злополуката му. Това е. Ема Хупър използва тези 3 момента от живота на Ръсел и каквото и да (не) се случва, ние трябва да симпатизираме, да харесваме, да съжаляваме, но най-вече да обичаме този герой, защото той е кривокрак, обича елени и през целия си живот е обречен на мъката и меланхолията от несподелената любов. Простете, че съм задник, but I don’t buy this.

Съвсем по същия модел мога да разкажа и за „животите“ на Ета и Ото.

Полиграфически прекрасното издание на „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ всъщност не е пълна противоположност като съдържание. И моят недоволен прочит се състои предимно в писателската немощ да бъдат извадени героите от прословутата си рамка и преживявайки несполука, сътресение, катастрофа или торнадо, то да ги промени наистина или поне да ми покаже страна от тях, която не съм прочел 100 страници по-рано. И каква е причината мъката на героите да е винаги „тиха, кротка, спокойна и добра, и красива“, а също така отегчителна, приспивна и неспособна да остане в читателското съзнание за повече от ден, преди да отшуми и да бъде забравена завинаги? Това някакъв модерен-ултра-поетичен-и-хипстърски похват ли трябва да е и защо всички го използват? Оставам с усещането, че думите на несравнимата Холи Голайтли („Мислех, че всички писатели са старци“) са все по-верни с оригинала, който представлява нашата действителност.

Историята, която Ема Хупър разказва, може и да започва с героите, които са възрастни, но често действието на минало и настояще се сменя между параграфите. И това би бил вдъхновяващ експеримент в разказването, благодарение на който да се проявят разликите между „тогава“ и „сега“, а вместо това виждаме едно и също, равномерно, плахо, жалко.Темите на „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ са приятелството, грижата за другия, пътуването, физическо и духовно, което те променя. За съжаление Ема Хупър незадоволително „разгръща“ всички тях, защото липсва органично действие и вместо него е наличен дървен механизъм. Не мисля, че хората живеят или някога са живели така. А ако са, то тогава аз не намирам нищо, с което да се свържа, на което да симпатизирам или просто да харесам в такава история. И тя се проваля в двете основни внушения, към които писателката се стреми – да бъде добра и красива. Не я намирам за добра, защото е прекалено плаха в похватите си, не я намирам и за красива, защото ми показва модели, а не истински, дишащи образи.

10 Thoughts on “„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ – Ема Хупър

  1. станислав стефанов on 22.02.2015 at 16:10 said:

    Прочети „2666“ – няма да имаш проблем 🙂

  2. Хм, внимавай какво ще напишеш за „Теорията“… :p

  3. vilervale on 27.02.2015 at 0:19 said:

    В очите, Книжен Жор, в очите на гледащия е красотата, ако търсиш под вола теле няма как да не останеш разочарован. Далеч съм от мисълта, че Ета, Ото и последният да затвори вратата е шедьовър, нищо подобно, но – поне според мен – тя не страда от тези грехове, които й приписваш, макар да има много други, но покрай тях и няколко попадения. Интересно ми е да разбера къде видя този стремеж към доброта и красота, настояването нещо да ни хареса, защото е мило и т.н. Мен книгата ме спечели с едно – и то е в сърцевината, не някакви теми за приятелство и пътувания и промени, единственото пътуване, за което става дума вътре е Пътуването към смъртта, защото точно това е пътуването на Ета, а и в по-широк план животът е представен като пътуване към смъртта и авторката като че ли е на мнение, че човек не се променя особено при това пътуване, доста песимистично, но пък това не прави героите й жалки, по скоро стоици, не ли? Ама да се върна към това, с което ме спечели, че се отплеснах 🙂 И то е трактовката за остаряването, за сливането/смесването на двама души, които цял живот са били заедно, до степен да започнат да се питат къде свършва единият и къде започва другият – не ти ли направи впечатление как, и то е ключовият момент, изведнъж Ета започва да разказва от първо лице спомените на Ото (или пък беше обратното, отдавна ми мина през ръцете книгата), как се размиват гласовете и започваш да се чудиш кой говори? Понаблюдавай отблизо някои старци (дано имаш баба и дядо и да са живи и здрави още дълги години) и ако се случи някога, както е неминуемо, единият да си замине преди другия, ще видиш как усещат физически липсата, как изведнъж захвърлят свои стари навици/дейности и вземат навика/дейността на починалия, как започват да се губят аз ли съм или съм другият, разколебава им се представата за Аза, сякаш починалият остава да живее в този, който е оцелял. (Трактовка на същата тази тема виж в новия роман на Ишигуро, ако ти е интересно, но не ме ругай после, ако се зазяпаш в драконите и злите духове.) И със старостта естествено идват меланхолията и носталгията, равносметката и питането за смисъла на това, което е било (тук е ролята, илюстративна и в романтичен ключ, няма спор, на Ръсел, а не като някакъв жалък инвалид, който иска да събуди съчувствие с несподелената си любов, макар че тя всъщност май е споделена, не смяташ ли?). Не съм много сведущ като каква е ролята на литературата „по принцип“, ала не ми се вярва тя да е да намерим нещо, с което да се свържем (като как точно да се свържем?), на което да симпатизираме и да ни предложи герои, които да обичаме, за мен тя по-скоро е в съпреживяването, което те обогатява и от биологична единица (която реагира първично приятно ми е_не ми е приятно) те прави човек и заради това уж развиваме сетивност, чувствителност и въображение, за да си представим и да изпитаме дори това, което ни е далечно. Но както се казва в дебелата книга, за всяко нещо си има времето и на млади години, слава Богу, въпросът за старостта не стои на дневен ред и тогава някак с лекота си затваряме очите за туй, което иде 🙂
    Та така, с горния ферман, освен да предложа друг поглед към Ета и Ко, всъщност исках да кажа по-високо билото, майсторе; като ще си губиш времето с четене, не се плъзвай по повърхността, а дълбай по-дълбоко с длетото тънко, умееш го! Пък вече е наистина въпрос на вкус дали това, което видиш отдолу, ще ти допадне или не 🙂

    • Прочитът, който предлагате, е a bit of a long stretch. На първо време – разбира се, че всеки може да „изчопли“ каквото му е в главата от една история, затова и изрично написах, че тази не е моето нещо.
      Смятам, че стоицизмът, точно в проявената в този роман форма, е жалък, да. Мисля, че става ясно от това, което съм написал, ако ли пък не – може би грешката е в мен, но не ми се обяснява отново, просто защото не ми се губи времето с книга, чиито литературни качества (ако такива въобще съществуват) не съм оценил високо.
      Стремежът към „доброта и красота, и мило“ е в поетиката на писателката. Начинът, по който (по)казва своите герои и случващото им се. Това е дразнещо не само в този роман, а в още няколко, които съм прочел през последната година. Отразих го едва тук, защото едва тук ми се избистри в ума като „проблем“ и то генерален, не само в отделна книга.
      Общо взето, няма да се повтарям, написал съм каквото мисля и коментарът Ви с нищо не променя мнението ми. Както казах 2 реда по-горе, можем да пишем философски трактати и върху най-скапаните „произведения“ на литературата, това не ги прави по-добри, просто показва, че можем да разтягаме локуми и да намираме „под вола теле“. Основният проблем на „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ е че героите му са шаблонни, дори след кратка дискусия в Goodreads разбрах, че за това си има термин, който се използва широко, не само в литературата, но предимно в телевизионните сериали. Терминът е twee (цитирам коментар от Goodreads):
      „има едни quirky персонажи, които са чаровни в своите недостатъци, и са изградени въз основа на няколко симпатични черти на характера, 2-3 специфични фрази и няколко странни, но мили случаки/реакции“).
      Спрямо моите разбирания, а в този блог отразявам тъкмо тях, в литературата не може да става дума за подобни шаблони, не ги понасям и не мога да ги толерирам, затова и не харесвам писатели, които се осланят на тях 🙂
      По въпросът с възрастите хора (/двойки), който ми е доста болезнен и отчасти затова книгата пропадна с гръм и трясък в очите ми, съм в другата противоположност на това, което Вие сте описал/а. Няма как да обясня подробно какво имам предвид на анонимен/на коментиращ в публичен блог, тъй като това все пак е доста по-лична тема.
      И за финал, не отричам, че в книгата има и попадения, просто нямах желание да пиша за тях. В крайна сметка, няма да препоръчам тази книга на който и да било, смятам я за загуба на време и няма да дам друг шанс на писателката, така че какъв е смисълът да обяснявам, че има и един-два сравнително приятни момента?
      Който иска да прочете за приятните моменти и за зле прикрития сантиментален тон на писателката, винаги може да си намери едно от десетките други ревюта 🙂

  4. vilervale on 27.02.2015 at 17:41 said:

    Книжен Жор, прощавай за неформалността, засрами ме с това Вие, че и с главна буква на всичкото отгоре 🙂 Ако ми позволиш, ще продължа на „ти“, радвам се да се запознаем (слагам адреса с истинските имена). Казваш, че моят прочит е изсмукан от пръстите, но кой не е? Авторът отдавна е мъртъв, поне според някои школи. Читателят вижда това, което е готов/склонен да види. Нека си стиснем ръцете за свободата на тълкувание и оценка, а истината, доколкото е постижима, навярно би могла да се роди в спора. Не е ли точно такава ролята на твоите текстове тук (а защо се наричат „ревюта“? Все очаквам да видя полуголи манекенки и демонстрация на моди.), да споделиш своето мнение, но и да прочетеш чуждото, да просветиш другите, сам да научиш нещо и т.н. Не знам, говоря умозрително, аз нямам блог и не ми е много ясна тази работа. Но като отваряш дума за шаблонни и захаросани (twee) герои/сюжети, чакам с нетърпение да прочета какво ще кажеш, да речем, за „Светлината, която не виждаме“.
    Поздрав

    • Няма нужда от извинения, просто съм свикнал да започвам (интернет) разговор(ите) по формално. (И все пак, след като видях адреса/името, „Вие“-то определено си е на място от моя гледна точка 🙂 ). Наистина ми е приятно!
      Естествено, тъкмо това е идеалната цел на блога – да споделя своето мнение и да прочета чуждите. Просто, неясно защо, едва сега се замислям за това, съм свикнал повечето „спорове“ да провеждам посредством съобщения/чат в страницата на блога и обикновено, когато някой пише в секцията с коментари тук, то е, за да ме поучава или да ми обясни защо греша. А не смятам, че когато човек изразява мнение, без каквато и да било претенция, освен тази, че е прав за самия себе си, може да греши. От тази гледна точка, приемам всякакво мнение, стига да е добре аргументирано. В случая с твоето, както и с изразеното в повечето рецензии, които съм чел досега за книгата, аз откривам „пролуки“, заради които просто не мога да го приема (за себе си, уточнявам).
      Думата „ревю“ смущава и мен в известна степен, опитвах се да се приуча на „рецензия“, но тя сякаш придава (критическа) тежест, която нямам интерес и желание да си придавам.
      А „Светлината, която не виждаме“ засега не е в to-read листа ми 🙂

  5. кукувица on 27.02.2015 at 20:29 said:

    Смешно ви се получи. Жоро, голяма грешка е било да прочетеш тази книга. Малък си за такъв вид четива. И с това не искам да кажа, че Ета… шедьовър. Просто теб в момента те вълнуват съвсем други неща – личи по избора ти на книги. Когато спреш да пробваш екстремности и вече не са ти интересни, може би.

    • Съгласен съм (всъщност аз го написах преди всички да „ме набедят“), че това не е моята книга. И все пак, постарах се да изтъкна не само защо на мен не ми е харесала, а какви са ѝ проблемите. Е, досега никой не е „защитил“ тези дупки, явно наистина ги има и в моето мнение се крие някаква, макар и малка, обективна истина. А това ми е повече от достатъчно 🙂

  6. Pingback: „ЕТА, ОТО, РЪСЕЛ И ДЖЕЙМС“ НА ЕМА ХУПЪР | Книжен Петър

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Post Navigation